Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)
- Автор: Майн Рид Томас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)». Краткое содержание книги:
— Горкият дон Хуан!… Един верен приятел… верен до смърт… Да, до смърт, защото умира заради мене и за … О, любов, любов!
Тези размишления бяха внезапно прекъснати. Прозорчето бе затъмнено от нечие лице и един груб глас извика вътре:
— Хей, Карлос! Колачо на бизони! Я погледни! Carajo Тъкмо зрелище за тебе! Погледни старата вещица — майка си! Виж я как изглежда! Ха, ха!
Ухапване на отровна змия или вражески удар не биха накарали Карлос да се изправи по-бързо. Щом скочи, той забрави, че краката му са вързани, и след няколко залитания по пода падна на колене.
Направи ново, по предпазливо усилие; този път успя да се задържи. Няколко опита му стигнаха, за да се качи на банкетата; щом се настани там, долепи лице до прозорчето и погледна навън.
Очите му зърнаха гледка, която смрази кръвта в жилите му и покри челото му с едри капки пот. Гледка, която изпълни сърцето му с ужас, сякаш някаква ръка го сграбчи и стисна с железни пръсти!
ГЛАВА ШЕСТДЕСЕТ И ТРЕТА
Площадът бе отчасти опразнен; освободеното пространство се пазеше от войници. Хората се блъскаха покрай къщите или по балконите и асотеите. В средата на площада бяха офицерите, алкалдът, висшите чиновници и първенците на града. Повечето бяха в официално облекло и при други обстоятелства тълпата би гледала именно тях. Но сега не беше така. Сега имаше по-интересна група, в която всички погледи бяха втренчени с дълбоко любопитство. Тази група заемаше един ъгъл от площада срещу калабосото — точно срещу прозорчето, от което гледаше Карлос. Тя бе първото нещо, което привлече погледа му. Не видя вече нищо… Не видя тълпата, нито войниците, които я избутваха назад… Не видя блестящата буржоазия на площада; видя само групата пред себе си. Тя стигаше да задържи погледа му.
Групата се състоеше от две магарета — дребни, мършави, тъмни животинчета, покрити с груб чер плат, който висеше почти до краката им. Двама леперо, облечени в чудновати дрехи от същия черен плат, ги водеха с поводи от козина. Зад всяко муле имаше по един леперо в същото облекло, с бич от бизонова кожа. А до всеки леперо бе застанал един падре от мисията със съоръженията на занаята си — книга, броеница и разпятие. Свещениците бяха в одежди. Защото извършваха богослужение. Какво именно? Ще чуете!
На всяко муле имаше по една човешка фигура. Те не седяха свободно, а някак неестествено. Нозете им бяха извити от въжетата около глезените, а ръцете бяха свързани о някакъв дървен хомот около шиите на мулетата, и то така, че да прегърбят ездачите. По този начин главите им бяха увиснали, а лицата, обърнати към стената, още не можеха да се видят от зрителите.
И двете фигури бяха голи до кръста и дори по-надолу. Още от пръв поглед личеше, че са жени. Дълги разплетени коси — сиви у едната, златисти у другата, закрили лицата им и спуснати до шията на животните, доказваха, че са жени. Но за едната не беше нужно такова доказателство. Очертанията й бяха на истинска Венера. Окото на скулптор не би открило никакъв недостатък. Другата фигура носеше отпечатъка на старостта. Беше сгърчена, костелива, мършава и груба наглед.
О, господи! Каква гледка за Карлос, ловеца на бизони! Тези неволни ездачки бяха майка му и сестра му!
Тъкмо в този миг погледът му се спря на тях … О! Позна ги веднага. Стрела, пронизала сърцето му, надали би му причинила по-остра болка. От устните му се изтръгна остър, сподавен вик… единствена проява на страданието му. След това той вече не издаде звук. Само бързото, тежко дишане показваше, че е жив. Не припадна, не падна. Не се отстрани от прозорчето. Остана като статуя в положението, което бе заел отначало, като притискаше гърди о стената, за да се крепи! Очите му бяха все така неподвижно втренчени в групата — сякаш залепени там!
Застанали насред площада, Робладо и Вискара тържествуваха. Видяха го в отвора на стената. Но той не ги видя. Забравил бе засега съществуването им.
Камбаната от енорийската църква заби по даден знак и млъкна. Това беше сигнал за започване на отвратителната церемония.
Черните водачи поведоха животните успоредно на едната страна на площада и спряха там. Жените бяха сега полуобърнати към тълпата, но спуснатите коси ги закриваха почти напълно.
Падретата се приближиха към тях. Всеки си избра по една. Прошепнаха няколко недоловими думи в ушите на жертвите, размахаха разпятията пред лицата им, после се отдръпнаха на една стъпка и промълвиха някакви нареждания на двамата негодници, застанали по-назад.