Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)

— Ани, Ани-и, до гуша съм затънал в преписки и рапорти. Ти си мислиш, че ми е лесно, но не е така. Отвсякъде ме дърпат. Знаеш ли колко нещо изписвам всеки ден — ей ги виж…

На бюрото пред него имаше купчини листи и книги, дори на земята по мокета беше разпиляна хартия.

— Ако ти кажа, че само за отделението мисля, няма да ми повярваш, нали? Мъча се, Ани, не работя, а се мъча като грешен дявол. Каквото и да поискам — все няма пари. До гуша ми е дошло, да знаеш. Поне ти не ме занимавай с глупости, не си от вчера тука, никой не те е подгонил…

— Д-р В. Фонев наистина е заплашвал за подписката.

— Абе, брат е, нали знаеш, кръвта вода не става. Остави го, не му обръщай внимание. Що не я пуснахте тази подписка, главният чакаше, бях му казал.

Отново му обясних причините да се въздържим и когато стигнах дотам, че са можели примерно да кажат, че го мразим, защото е момче от сой, син на известен професор, добавих с глупава гордост:

— И моят баща е професор, ако искате да знаете.

— Така ли? Кой е баща ти? Къде е работил?

Обясних му. Баща ми всъщност не е бил професор в университет, но е канен за университетски преподавател точно с такава титла — професор, защото е доктор на науките и научен сътрудник първа степен, обиколил е света и т.н. Сега е пенсионер. Преди няколко години с майка ми се преместиха да живеят и те в Равен, да са по-близо до дъщеря си. За 25 години работа като сестра из различни отделения и в различни градове, нито веднъж не бях прибягвала до името на баща си, нито на чичо си, нито на вуйчо си и пр., нито до имената на роднините на мъжа ми, но сега не изтърпях и извадих картата-коз — баща ми, професора.

— Ама ти негова дъщеря ли си била! Много съм чувал за баща ти. Те с моя баща са работили заедно, заедно са работили много години! Питай го за С. Фонев, да ти каже. Но баща ми почина отдавна, преди повече от десет години вече — при тези думи погледът му се промени — стана много човешки и някак си нежен. Може би с такъв поглед в младите си години е разглеждал фотографии на любими състави или е докосвал лъскавите корици на контрабандно внесени плочи на „Битълс“. Преди да стане завеждащ, очите му все още блестяха с бунтарски рокерски пламъчета, но после угаснаха и заприличаха на мътно-зелени стъклени топчета.

— Добре, ще го питам — обещах аз.

— Ако има нещо, направо идвай при мен да ми казваш. Ти си опитна сестра, няма да те уволним, спокойно. А за Форито не се тревожи, само го дръж под око, че е много завеян.

— Благодаря. Довиждане, доц.Фонев.

— Довиждане, Ани.