Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)

— Изчакай малко, моля ти се. Трябва да помисля. Не мога да разбера защо съм се объркала.

След два дена й доведох директния свидетел — сестрата, която е работила под нейното вещо ръководство и е пуснала бележките за следващия ден, както й е наредила д-р Скорчева. Тогава тя нямаше къде да мърда повече, но пак ме помоли да не бързам, този път с тържественото обещание:

— Поемам цялата отговорност за случилото се.

— Тогава значи ще ми подпишете?

— Не, не мога сега. Утре.

На другия ден аз пак й пъхам да подпише. Сега пък бърза за някъде, като се върне. Връща се и аз пак съм насреща й, колкото й да не може да ме понася. Излизам с ново предложение:

— Да отидем заедно при доц. Фонев и да му обясним случая.

Представяте ли си колко й хареса това предложение? И колко дни след това е треперела, че ще отида да я изпея на шефа.

— Аз сама ще отида — беше хладният й отговор, събрал последното възможно достойнство на обречения.

Този ден не можа да намери доцента. На другия или на по-другия, аз хванах Джулия за слушател на поучителната история как д-р Скорчева разбира поемане на цялата отговорност. До Джулия седеше една стажантка от горните етажи, която също слушаше с интерес. Тъкмо свърших с разказа и Скорчева влезе.

— Д-р Скорчева, какво направихте по случая с онази болна? — попитах аз и само дето не намигнах на двете отсреща.

— Ами, Ани, аз ходих при доц. Фонев, но ме заговори за друго и забравих да му кажа.

Тези думи ги чуха и много добре ги разбраха и колежката ми, и стажантката. Те бяха венецът на разказа за поемането на отговорност.