Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)
- Автор: Стоянова Рени
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)». Краткое содержание книги:
… Зайкова, онази привлекателна лекарка, която направи шеметна научна кариера, ме помоли — мен лично — да й изпиша дуомокс, вносен антибиотик против хелиобактер пилори — микробът, причинител на язви. Изписахме го на името на болна от стационара, разбира се. Аз си изпълнявах точно задълженията да се подчинявам на дежурния лекар, съгласно длъжностната ми характеристика. Чак сега се замислям, че ако минеше строга проверка и проверяващите засечаха данните от няколко места, включително питаха и болната какви лекарства й носи сестрата сутрин, обед и вечер (нали болните имат право на информация?), щяха да излязат наяве разминавания, от които не е никак трудно да се направи изводът — болната не е получавала дуомокс. Разбира се, вината щеше да падне първо върху мен. Не съм давала лекарството, а ето лекарката го е изписала в ИЗ-то на болната.
стр. 46. „Д-р Скорчева — лекар на средна възраст. Комуникативна личност. Работи сериозно и желае да се развива професионално. Грижи се за пациентите с любов, сработва се с колектива. Всеотдайна не само като лекар, но и като човек.“
— Аз съм директен човек, Ани — прекъсна ме Скорчева. — Като видя, че някой нещо не е свършил, аз реагирам във момента, казвам каквото има. Нека доц. Фонев каже, идвала ли съм да му кажа, не съм доволна от тая сестра или от оная?
Тогава тя се беше объркала нещо, по собствените й думи след провеждане на разследването. Но първото нещо, което направи, като откри, че е станала такава грешка, не беше да помисли малко как може да е станало, а да отиде при старшата и да ме натопи, без дори да се замисли как е станала грешката — слезе едно ниво надолу, защото пред шефа не смееше да се оплаква от мен. Старшата, съответно, също без да помисли, ме повика и каза, че Скорчева ме викала в кабинета си. Познат маниер, нали? Щом ме вика, няма как, ще отида.
— Чук-чук-чук?
— Да, моля?
— Аз съм, д-р Скорчева, викали сте ме.
— Ах, да, виж сега, имаш много сериозен пропуск.
Аз, естествено, се притесних от неизвестността. Какъв ли може да е този мой пропуск? Много сериозен при това! Телефонът звънна, Скорчева вдигна слушалката и говори десетина минути, докато аз си напрягах ума да се сетя какво може да съм пропуснала, а сърцето ми изпадна в тахиаритмия. Тя седеше зад голямото си бюро, аз стоях диван чапраз — и това е част от принципа. Най-сетне телефонният разговор приключи и Скорчева се обърна към мен с тон на голям шеф:
— Защо си взела два пъти пълни изследвания на болната еди-коя си на 7-ми и 8-ми април респективно?
— Не съм й вземала два пъти кръв, д-р Скорчева!
— Ето ИЗ-то й. Виж сама. При това е по клинична пътека. Ако от Здравната каса минат на проверка, ще ни наложат голяма глоба. Искам да ми обясниш защо си го направила.
— Момент, моля ви — всъщност се моля на паметта си по-бързо да ми възвърне спомена, защото е минала седмица оттогава. — Да, спомням си, сутринта на 7-ми, когато приех петима нови болни. Нали си говорихме, че по случай празника са дошли наведнъж не един и не двама, а цели петима. Така, спомням си, че тогава на всички успях да взема пълни изследвания. Нали пред вас вземах, каквото ми нареждахте? Но на нито един не беше вписано нищо в ИЗ-то. Обещахте по-късно да отбележите, че им е взето всичко необходимо. Спомням си, като си тръгвах, че огледах ИЗ-тата на новите болни още веднъж (винаги оглеждах всички листи на тръгване от работа и на пристигане, за да не би да впише някое назначение, без да ми каже и после да ме обвини, че съм го пропуснала). ИЗ-то на тази болна още не беше обработено.
Оттук нататък Скорчева започна да си припомня, мръщейки ниско челце:
— Да, аз не бях обработила болната. Следобеда бях дежурна. Прегледах я и назначих всички необходими изследвания за няколко дни напред. Пълните кръвни изследвания бяха взети сутринта на 7-ми. Но защо ще напиша дата 8-ми?
— Не знам, д-р Скорчева. Сега се сещам, че нощната ми предаде, че е взела кръв на болната, но аз си помислих, че сте назначили нещо допълнително, за което сте се сетили следобеда.
— Не, всичко е било взето, както трябва. Объркала съм се нещо с датата. Значи излиза, че пропускът е мой?
— Да, така излиза — отговорих с английско самообладание, което си възвърнах веднага, щом паметта ми услужливо започна да ми помага.
Тогава оставих Скорчева да се чуди на себе си, сконфузена от неволното си объркване. Вижте сега, всеки може да сбърка. Въпросът не е в това, а в принципа, както обичаше да казва самата д-р Скорчева. Не знам как го разбираше тя този принцип, но на обяд, след като вече всички сестри знаеха чий е пропускът, включително старшата, аз помолих д-р Скорчева да ми подпише бележка, че пропускът не е мой. Казах на колежките и на старшата, че ако мине проверка, глобата на мен ще я тръснат, като едното нищо, ако нямам такава бележка и ако те си замълчат. Д-р Скорчева ми отказа подпис по следния начин, също в познат маниер: