Нови хиляда и една нощ
- Автор: Стивънсън Робърт Луис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Миндов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нови хиляда и една нощ». Краткое содержание книги:
Една сериозна трудност, която трябва да превъзмогваме, е известна нервност у нисшите чинове на нашата армия, когато наближи часът да се изпълни някакъв план, тези конспиратори с пилешки сърца изглежда почват да се разкайват и често пращат на полицията не някакви конкретни доноси, а неясни анонимни предупреждения. Но Англия отдавна има в историята си такива чисто случайни примери. Когато получи такова писмо правителството слага клопка на противниците си и обкръжава застрашеното място със свои агенти. Кръвта ми понякога кипва в жилите, като си помисля за тези, които се продават за пари заради такава работа. Вярно, благодарение на щедростта на нашите поддръжници ние, патриотите, имаме много добра издръжка — аз лично, разбира се, получавам заплата, с чиято помощ съм далеч от всякаква мисъл за просия и продажничество, Макгайр например преди да влезе в редовете ни беше пред гладна смърт, а сега, слава богу, се радва на сносен доход. Така и трябва да бъде, патриотът, не бива да бъде отклоняван от дълга си заради користни съображения, а разликата между нашето положение и положението на полицията е толкова очебийна, че е излишно да говорим.
Няма съмнение обаче, че акцията ни на Лестър скуер е била разкрита, правителството хитро бе напълнило това място със свои агенти, дори пенсионерът сигурно е бил дегизиран наемник, а нашият емисар, без никаква друга помощ или защита освен простия апарат в чантата си, се видял изправен пред сила, брутална сила, онази здрава ръка, типична за епохите на потисничество. Ако се опита да сложи машината, почти сигурно ще бъде забелязан и арестуван, ще се вдигне олелия, а се страхувал, че на около няма да има достатъчно полицаи, за да го предпазят от яростта на тълпата. Изпълнението на плана трябвало да се отложи. Той стоял с чанта в ръка и се преструвал, че оглежда фасадата на „Алхамбра“, (Голям ресторант в Лондон. — Б. пр.) когато изведнъж му хрумнало да уплаши най-смелите. Машината била нагласена, в определения час трябвало да експлодира, но как да се отърве дотогава от нея?
Поставете се, умолявам ви, на мястото на този патриот. Той стоял там без подкрепа и помощ, човек в разцвета на живота, понеже няма още четиридесет, предстоят му дълги години на щастие, а сега е обречен на мигове на жестока и отвратителна смърт от динамит! Площадът, разправяше той, се въртял около него като омагьосан, виждал как „Алхамбра“ подскачала във въздуха като балон, и политнал към парапета. Вероятно е припаднал.
Когато дошъл на себе си, един полицай го държал за ръката.
— Боже мой! — възкликнал Макгайр.
— Май ви е зле, сър — казал агентът.
— Сега се чувствувам по-добре — извикал горкият Макгайр и с неустойчива стъпка, защото паважът по площада сякаш се огъвал и олюлявал под краката му, побягнал от мястото на този провал. Побягнал? Уви, от какво бягал всъщност? Та нали това, от което бягал, било у него? И дори да имал орлови крила, бързината на океанските ветрове, да можел да се пъхне в най-дълбоките недра на земята, как можел да избегне гибелта, която носел със себе си? Чували сме за живи хора, приковани за мъртъвци: погледнато трезво, да оплакваш положението им е просто сантименталност, то е като ухапване от бълха в сравнение с положението на човек, вързан като горкия Макгайр за фугасна бомба.
На Грийн стрийт една мисъл го пронизала като стрела в гърдите: ами ако вече е настъпил часът? Той се спрял като гръмнат и извадил часовника си. Ушите му пищели като зимна фъртуна, пред очите му ту помръквало, сякаш се изпречвал облак, ту просветвало като от блясък на светкавица и виждал дори праха по улицата. Но толкова кратки били тези промеждутъци на прозрение и толкова силно треперел часовникът в ръцете му, че било невъзможно да различи числата на циферблата. За няколко секунди закрил очи и през това време му се сторило, че е човек на деветдесет години. Когато погледнал пак, циферблатът станал четлив-оставали му двайсет минути. Двайсет минути, а не знаел какво да прави!
Тогава Грийн стрийт била съвсем пуста; изведнъж забелязал едно момиченце, около шестгодишно, което се приближавало към него и вървешком, както правят децата, ритало пред себе си парче дърво. При това пеело и нещо в тоя глас върнало Макгайр в миналото, изведнъж прояснило съзнанието му. Ето възможност, пратена от бога!
— Миличкото ми — рекъл той, — искаш ли да ти подаря една хубава чантичка?
Детето се провикнало от радост и протегнало ръчици да я вземе. Като истинско дете то първо погледнало чантата, но за нещастие, преди да приеме зловещия подарък, очите му се заковали право в Макгайр и щом съзряло лицето на клетия джентълмен, изпищяло и отскочило назад, като че е видяло дявола. Почти в същия момент на прага на един съседен магазин се показала някаква жена и сърдито повикала детето: „Ела тук, момичето ми, не досаждай на горкия старец!“ След това се прибрала отново в къщата, а детето я последвало, хълцайки високо.