Нови хиляда и една нощ
- Автор: Стивънсън Робърт Луис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Миндов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нови хиляда и една нощ». Краткое содержание книги:
Едновременно с изчезването на тази надежда Макгайр загубил съзнание. Когато пак се свестил, стоял пред Сент Мартинс-ин-дъ-Филд (Лондонска църква. — Б. пр.) и се олюлявал като пиян, минувачите го гледали с очи, в които виждал като в огледало отражение на паниката и ужаса в собствените му очи.
— Боя се, че сте много болен, сър — забелязала една жена, като се спряла и вторачила внимателно поглед в лицето му. — Мога ли да ви помогна с нещо?
— Болен ли? — рекъл Макгайр. — О, боже! — А после, като се поокопитил, казал: — Хронически, мадам… от години ме измъчва малария. Но щом сте толкова състрадателна… ще ви помоля за нещо, което нямам сили да изпълня — той се задъхвал — … да занесете тази чанта на Портман скуер. О, състрадателна жено, щом се надявате да спасите така душата си, като майка, в името на децата, които чакат да ви посрещнат в къщи, о, занесете тази чанта на Портман скуер! Аз също имам майка — добавил той със задавен глас. — Портман скуер, номер 19.
Предполагам, че е говорел с много развълнуван глас, защото жената явно се поуплашила за него.
— Горкият господин! — възкликнала тя. — На ваше място бих се прибрала в къщи.
И го оставила отчаян на мястото му.
„В къщи! — помислил си Макгайр. — Каква ирония!“ Какъв дом можел да има той, жертва на човеколюбието? Спомнил си за своята майка, за щастливата си младост, представил си ужасния, раздиращ трясък на експлозията, че е възможно да не бъде убит, а жестоко разкъсан, осакатен за цял живот, обречен на безкрайни мъки, ослепен може би и почти сигурно оглушал. Ах, колко леко гледате на опасностите, на които е изложен атентаторът, но дори да избегнете временно смъртта, съзнавате ли какво е за прекрасен, смел млад човек на четиридесет години да бъде сполетян изведнъж от глухота, откъснат от музиката на живота, от гласа на приятели и любими? Колко малко разбираме страданията на другите! Дори вашето насилническо правителство, когато е най-жадно за жестокост, макар че нищо не го възпира да преследва патриота чрез шпиони, да диктува на продажните съдии, да подкупи палача и да издигне позорната бесилка, ще се подвоуми да осъди човек на такава ужасна участ, уверен съм — не от благородство, не от хуманност, а от страх пред унищожителното презрение на добродетелните.
Но аз се отклонявам от Макгайр. След този ужасяващ поглед към миналото и бъдещето мислите му го върнали изведнъж в настоящето. Как е попаднал тук? И откога — о, боже! — откога е на това място? Извадил часовника си и видял, че са изтекли само три минути. Толкова се изненадал, че му се сторило просто невероятно. Погледнал църковния часовник, разбира се, той бил с цял час и четири минути пред неговия.
От всичко изтърпяно, казва Макгайр, този удар се оказал най-тежък за него. Дотогава имал поне един приятел, един съветник, комуто напълно се доверявал, по това, което сочел той, броял колко минути му остават да живее, по безпогрешните му показания можел да разбере кога е дошло време да се впусне в последното приключение, да захвърли чантата далеч от себе си и да избяга. А на какво да се уповава сега? Часовникът му изоставал, може би е назад, в такъв случай — с колко? До каква степен би могъл да е повреден? И с колко може да закъснее един часовник в течение на тридесет минути? Пет? Десет? Петнайсет? Възможно е, струвало му се, че са минали вече години, откакто е напуснал Сент Джеймз хол на път за това толкова многообещаващо начинание, значи, всеки момент трябва да се очаква експлозия.
Изправен пред тази нова дилема, той усетил как бясно лудуващият му пулс се успокоил и почувствувал смазваща умора, сякаш е живял векове и от векове е мъртъв. Сградите и хората по улицата станали невероятно малки, далечни и ярки, Лондон звучал в ушите му приглушено, като шепот, а тропотът на файтона, който едва не го прегазил, като че се чувал от Африка. В тоя момент се почувствувал странно откъснат от себе си, чувал и усещал стъпките си по земята като стъпки на престарял, немощен и много нещастен човек, когото искрено съжалявал.
Движейки се така напред, покрай Националната галерия, в среда, която му изглеждала по-разредена и тиха от обикновен въздух, в главата му се промъкнал споменът за някакъв вход наблизо, на Уиткоум стрийт, където би могъл да сложи незабелязано този злочест товар. Затова закрачил натам и докато вървял, му се струвало, че лети над тротоара. Там, в зейналата паст на входа, заварил един мъж по жилетка с ръкави, който дъвчел замислено сламка. Отминал го и два пъти се завъртял около входа, дебнейки най-малката възможност, но човекът се обърнал към него и продължавал да го наблюдава с любопитство.