Пробуждането на демона

Тримата оставиха Каер’алфар зад себе си и навлязоха дълбоко в гъстата гора. Денят не беше слънчев, ръмеше дъжд, а сивата пелена, която обгръщаше долината, удавяше голяма част от бездруго оскъдната светлина. Вървяха почти час, без да говорят, ако не се броят заядливите подмятания, които Тунтун от време на време отправяше към младежа.

Най-сетне Джуравиел спря пред един огромен дъб, толкова дебел, че Елбраян не можеше да го обхване дори наполовина. Двамата елфи се спогледаха неочаквано сериозно.

— Няма да успее — заяви Тунтун напевно.

— Доскоро вярваше и че не може да те надвие в битка — не й остана длъжен Джуравиел и тя сърдито тропна с крак.

Елбраян си пое дъх и изпъчи рамене. Така значи, това бе поредното изпитание, този път на волята и душевната му сила, ако се съдеше по даровете, които носеше. Отлично, помисли си той, твърдо решен да не разочарова Джуравиел и да не допусне Тунтун да злорадства.

От другата страна на дървото, между корените зееше тясна дупка, тунел, който сякаш се разширяваше и се спускаше надолу.

— Там вътре има каменен пиедестал, върху който трябва да поставиш огледалото — обясни Джуравиел, както и достатъчно място пред него за стола. С одеялото запуши входа на дупката, така че около теб да се възцари пълен мрак.

Младежът почака още малко, за да види дали няма да получи и други напътствия и Тунтун побърза да го подразни:

— Какво? — изсмя се тя и го смушка в ребрата. — Нима те е страх дори да опиташ?

— Да опитам какво? — настоя Елбраян, ала когато се обърна към Джуравиел за подкрепа, видя го да сочи тесния процеп между корените.

Без ни най-малка представа какво всъщност очакват от него, без изобщо да знае какво да прави щом се озове вътре (като се изключеха неясните и съвсем недостатъчни обяснения на Джуравиел), младият мъж сви рамене и пристъпи към дупката. Дори само да се промуши през нея щеше да бъде истинско изпитание — по всичко личеше, че отворът е пригоден за дребните, слаби елфи, а не за едри човеци като него. Първо пъхна стола, избутвайки го колкото се може по-навътре, и го пусна, затваряйки очи, за да чува по-добре. Ако се съдеше по звука от падането, подът на пещерата надали беше на повече от два-три метра под земята. После разпъна одеялото върху неравните корени — последното, което искаше, бе да се закачи някъде и да стане за посмешище в очите на Тунтун, която само това и чакаше. С един последен поглед към Джуравиел, сякаш се надяваше на още някакво обяснение, което да хвърли поне малко светлина върху онова, което му предстоеше, Елбраян замижа и прекрачи в дупката с главата напред, пазейки огледалото с тялото си. Още щом се озова вътре, побърза да отвори очи, които бързо свикнаха с тъмнината, и се огледа наоколо. Това спокойно можеше да бъде бърлогата на някоя мечка, бодливо прасе или дори скункс и той с огромно облекчение установи, че, за щастие, освен него, там няма никой. Намираше се в неголяма и очевидно празна пещера с овална форма и не повече от два-три метра в диаметър. Както му бяха казали, до близката стена имаше каменен пиедестал, и като се улови за един по-здрав корен на входа, завъртя се на една страна и стъпи на пиедестала, после с лекота скочи на пода. Тук-таме се беше понасъбрала вода, ала иначе нямаше нищо заплашително или дори неприятно.