Окото на голема
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на голема». Краткое содержание книги:
Джинът беше освободен на границата, понеже стресът от дългото призоваване изтощаваше Натаниел. От дни не беше спал както трябва. В самолета беше топло и въпреки желанието си да помисли над думите на наемника, умората и бръмченето на двигателите си казаха своето. Още преди самолетът да полети, Натаниел бе заспал.
На „Бокс хил“ го събуди стюардесата.
— Сър, пристигнахме. Очаква ви кола. Искат да побързате.
Излезе на стълбата на самолета под лекия, студен дъжд. До пистата чакаше черна лимузина. Натаниел слезе бавно, все още не напълно разбуден. Почти очакваше там да завари господарката си, но задната седалка бе празна. Шофьорът докосна шапката си с отварянето на вратата.
— Поздрави от госпожица Уитуел, сър — каза той. — Трябва да дойдете в Лондон незабавно. Съпротивата удари в сърцето на Уестминстър и… Е, ще видите резултата лично. Няма време за губене. Положението е катастрофално.
Без да продума, Натаниел се качи в колата. Вратата се затвори зад него.
30
Стъпалата вървяха по ръба на колоната отгоре, извиваха се надолу под земята по посока на часовниковата стрелка. Проходът беше тесен, а таванът — нисък. Дори Кити трябваше да се наведе, а Фред и Ник — които бяха превити на две — трябваше да слизат на една страна като два странни рака. Въздухът бе задушен и неприятен.
Господин Пенифедър водеше най-отпред. Фенерът му бе нагласен да свети най-силно. Всички други направиха същото и с наличието на светлина духът им се повдигна. Сега, след като вече бяха влезли под земята, нямаше начин някой да ги види. Опасната част бе отминала.
Кити вървеше след тътрещия се Ник, а Стенли ги следваше отблизо. Дори и с неговия фенер отзад сенките сякаш ги дебнеха; постоянно се стрелваха и подскачаха в периферното й зрение.
Един порядъчен брой паяци си бяха направили домове в процепите от двете страни на стъпалата. От ругатните на господин Пенифедър ставаше ясно, че му се налага да си проправя път през множество стогодишни паяжини.
Слизането не продължи дълго. Кити преброи трийсет и три стъпала, а после пристъпи през метална решетка в едно открито пространство, зле осветено от светлината на фенерите. Тя отстъпи встрани, за да позволи на Стенли да излезе от стълбището, после си махна маската. Господин Пенифедър току-що бе направил същото. Лицето му беше леко зачервено, обръчът от бяла коса — разрошен и на шипове.
— Добре дошли — прошепна той с висок, дрезгав глас, — в гробницата на Гладстон.
Първото усещане на Кити беше очевидната представа за тежестта на земята над главата й. Таванът бе направен от внимателно изсечени каменни блокове; с течение на годините камъните се бяха разместили. Сега се бяха издули застрашително и притискаха слабата светлина, сякаш искаха да я угасят. Въздухът бе изпълнен с мирис и дим, извиващ се от фенерите и натрупващ се гъсто по тавана. Кити се хвана, че се бори инстинктивно за всяко вдишване.
Самата крипта бе сравнително тясна, може би само около четири метра в най-широката си част; дължината бе неопределена, защото се простираше отвъд светлината на фенерите им. Подът бе покрит с плочки и гол, като изключим покритието от бяла плесен, която на места се бе разпростряла и нагоре по стените. Трудолюбивите паяци от стълбището явно не се бяха осмелили да минат през решетката: никъде не се виждаха паяжини.
В една от стените на камерата, точно срещу входа, имаше изрязан дълъг рафт, който бе празен, с изключение на трите стъклени полусфери. Въпреки че стъклото беше мръсно и напукано, Кити успя да види останките от халки от изсушени цветя във всяка една от тях: стари лилии, макове и стръкчета розмарин на петна от гадни лишеи. Погребалните цветя на великия магьосник. Кити потрепери и се обърна към основния предмет на внимание на групата — мраморния саркофаг точно под рафта.
Беше два метра и четиридесет сантиметра дълъг и метър и половина висок, чисто изсечен, без орнаменти или някакви надписи, като изключим бронзовата табелка, поставена по средата на едната страна. Капакът, също от мрамор, бе отгоре, въпреки че Кити си помисли, че стои малко на една страна, сякаш е бил поставен там набързо и е останал ненагласен.
Много развълнувани, господин Пенифедър и останалите се наредиха около саркофага.
— В египетски стил е — казваше Ан. — Типичната грандиозност, в желание да се подражава на фараоните. Но няма йероглифи.