Пътят на кралете (том I)

Кал отново се почеса по главата. Тя наистина се държеше странно.

— Нямам нищо против да ида на война, да спечеля почести и всичко останало. Най-много ми се ще да пътувам. Да видя други земи. — Чувал беше разкази за странни животни като огромните ракообразни и пеещите змиорки. За Рал Елорим, Града на Сенките, или за Курт, Града на Мълнията.

През последните няколко години Кал прекара много време в учене. Майка му казваше, че трябва да му позволят да изживее детството си, вместо да се съсредоточават толкова върху бъдещето му. Лирин отвръщаше, че приемните изпити на карбрантските лекари са изключително трудни. Ако Кал иска да има шанса да се справи с тях, трябва да започне учението отрано.

И все пак, да стане войник… Другите момчета мечтаеха да постъпят в армията, да воюват за крал Гавилар. Говореше се за война срещу Я Кевед — веднъж и завинаги. Какво ли е най-сетне да видиш някой от героите от разните истории? Да се сражаваш заедно с върховния принц Садеас или с Далинар Тоягата?

В края на краищата, скокливчето разбра, че е изиграно. Приседна на един камък и пак почна да плете пашкула си. Кал грабна малък очукан камък от земята и положи ръка на рамото на Тиен, за да не му позволи да дразни повече умореното земноводно. Кал се приведе и побутна с два пръста скокливчето, което скочи върху камъка в ръката му. Подаде го на Тиен, който с широко отворени очи гледаше как скокливчето плете пашкула си — изпуща влажните копринени нишки и ги оформя със своите дребни крайници. Пашкулите ставаха непромокаеми отвътре, запечатани с втвърдена слуз, обаче дъждовната вода отвън можеше да ги разтвори.

Кал се усмихна, надигна манерката и отпи. Водата беше хладна и чиста, кремът в нея се беше утаил. От крема — лигавото кафеникаво вещество в дъждовната вода — човек можеше да се разболее. Всеки знаеше това, не само лекарите. Хората винаги оставяха дъждовната вода да престои един ден, после отливаха бистрата, а от отложения на дъното крем правеха съдове.

Скокливчето довърши пашкула си. Тиен веднага се пресегна за манерката.

Кал я вдигна нависоко.

— Уморено е, Тиен. Повече няма да подскача.

— Ох.

Кал свали манерката и потупа брат си по рамото.

— Сложих го на този камък, за да можеш да си го носиш. По-късно можеш да го изкараш от пашкула. — Усмихна се. — Или пък да го пуснеш през прозореца във водата за къпане на татко.

Последното накара Тиен да се ухили. Кал разроши тъмната му коса.

— Върви да видиш дали няма да намериш друг пашкул. Ако хванем две скокливчета, ще имаш едно за игра и едно за пускане в банята.

Тиен предпазливо остави камъка с пашкула настрани и после хукна по скалите. Хълмът тук беше напукан от бурята преди няколко месеца. Все едно беше разбит от някакво грамадно същество. Хората казваха, че вместо хълма можеше да пострада нечий дом. Изгаряха благодарствени молитви към Всемогъщия и същевременно шепнеха за страховитите неща, които бродят в тъмнината при буря. Дали Пустоносните бяха причинили разрушението, или пък сенките на Изгубените Сияйни?