Пътят на кралете (том I)

— Ей — каза Тифт. — Тате е фермер и то много добър. Това е благородно Призвание! Всичките ви татковци са фермери.

— Добре де, добре — отвърна Йост. — Не приказваме за това сега. Приказваме за Броненосци. Отиваш на война, можеш да спечелиш Вълшебен меч и ставаш светлоок. Тате, разбираш ли, щял да вземе Вълшебния меч. Ама оня, дето бил с него, му го измъкнал, докато тате бил в несвяст. Рекъл на офицера, че той убил Броненосеца, та взел Острието, а тате…

Звънливият смях на Ларал го прекъсна. Кал се смръщи. Този смях беше различен от смеха, който той беше навикнал да чува, по-прикрит, някак дразнещ.

— Йост, да не би да твърдиш, че баща ти е спечелил Вълшебен меч? — попита тя.

— Не. Отнет му бил — отговори по-голямото момче.

— Нали баща ти участваше в мижавите битки горе, на север? — каза Ларал. — Кажи му, Каладин.

— Права е, Йост. Там нямаше Броненосци — само тези от островите Реши опитаха да нападнат и да се възползват от това, че имаме нов крал. Те никога не са притежавали Вълшебни мечове. Татко ти сигурно не помни добре, щом казва, че е видял.

— Не помни добре ли? — сепна се Йост.

— Еее, може би — бързо додаде Кал. — Не казвам, че лъже, Йост. Може само да има някакви халюцинации заради раняването или нещо подобно.

Момчетата мълчаливо гледаха Кал. Едното взе да се почесва по главата.

Йост плюна настрани. Като че с крайчеца на окото си наблюдаваше Ларал. Тя подчертано гледаше право в Кал и му се усмихваше.

— Все гледаш да накараш човек да се чувства глупаво, а, Кал? — рече Йост.

— Какво? Не, не, аз…

— Искаш да изкараш тате глупак — продължи Йост с пламнало лице. — И искаш да изкараш и мене тъп. Ами така си е — някои от нас нямаме късмета да си лежим по цял ден и да джвакаме плодове. Трябва да бачкаме.

— Аз не…

Йост хвърли тоягата си на Кал. Той я улови непохватно. После Йост взе другата тояга от брат си.

— Обиди тате, на ти сега бой. Това е чест. Имаш ли чест, лордче?

— Не съм лордче — просъска Кал. — В името на Всемогъщия, Йост, аз имам само някой и друг нан повече от тебе.

При споменаването на нанове очите на Йост станаха още по-гневни. Вдигна тоягата.

— Ще се биеш ли с мен или не? — около краката на Йост почнаха да излизат езерца, пълни с яркочервени духчета на гнева.

Кал знаеше какво прави Йост. Не беше необичайно момчетата да търсят как да покажат, че са по-добри от него. Баща му казваше, че е така, понеже се чувстват несигурни. Сега би накарал Кал просто да остави тоягата и да си тръгне.

Ала Ларал седеше тук и му се усмихваше. Пък и нито един не е станал герой, като просто си е тръгнал.

— Добре. Разбира се — Кал вдигна тоягата.

Йост веднага замахна — по-бързо, отколкото Кал очакваше. Останалите момчета наблюдаваха със смесица от веселие, изумление и очакване. Кал едва успя да вдигне сопата. Двете оръжия се удариха и болка прониза ръцете на Кал.