Жълтите очи на крокодилите
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Жълтите очи на крокодилите». Краткое содержание книги:
- С дрехите ли спиш, когато спиш с Милен?
Антоан се сепна. Въпросът го свари неподготвен. Хвана отново дъщеря си за ръчичка, но тя я издърпа и пак го попита.
- Защо питаш? Има ли значение?
- Любиш ли се с Милен?
Той запелтечи:
- Е, Зое, не е твоя работа!
- Напротив! Ако се любиш с нея, ще имаш много бебета, а пък аз не искам...
Той клекна, прегърна я и нежно й пошепна на ухо:
- Не искам да имам други деца освен Ортанс и теб.
- Обещаваш ли?
- Обещавам... Вие сте двете ми любими момичета и изпълвате цялото ми сърце.
- Тогава трябва да спиш облечен!
Той не посмя да я излъже, просто реши да смени темата.
- Не си ли гладна? Не искаш ли хубава закуска с яйца, шунка, филийки с конфитюр?
Тя не отговори.
- Да се връщаме... А?
Тя кимна. Имаше съвсем сериозен вид. Сякаш се беше замислила. Антоан я наблюдаваше, опасяваше се от друг притеснителен въпрос.
- Милен меси хляба тук. Ужасно е вкусен, понякога е препечен, но...
- И Александър се безпокои за родителите си. По едно време престанали да спят заедно и Александър ми каза, че вече не правели любов!
- А как е разбрал?
Тя се засмя и хвърли на баща си поглед, който означаваше: „Да не ме мислиш за бебе?“
- Защото вече не чувал никакви шумове в стаята им! Така се разбира.
Антоан си отбеляза, че трябва да внимава, докато дъщерите му са тук.
- И това го обезпокоило, така ли?
- Да, защото след това родителите се развеждат...
- Не винаги, Зое. Не винаги... Ето, мама и аз още не сме разведени.
Той млъкна. По-добре да смени темата на разговор, за да избегне други смущаващи въпроси.
- Да, но то е все също... Вече не спите заедно.
- Как намираш стаята си тук, харесва ли ти?
Тя направи гримаса и отговори:
- Да, не е зле, става.
Върнаха се в къщата, без повече да разговарят. Антоан отново хвана Зое за ръка и този път тя не я издърпа.
Прекараха следобеда на плажа. Без Милен, тъй като тя отваряше магазинчето си в четири часа. Антоан се стресна, когато Ортанс съблече тениската и пареото - имаше тяло на жена. Дълги крака, фина талия, закръглено дупе, малко, нежно, но мускулесто коремче, ; гърдите й аха да изскочат от горнището на банския. Тяло и походка на жена. Начинът, по който вдигна дългата си руса коса и я завърза, 1; по който намаза с крем бедрата, раменете и врата си, го смути. Извърна поглед и огледа плажа, за да види дали наоколо няма мъже, които да я зяпат. Въздъхна с облекчение, защото видя, че са едва ли не единствените на пясъка с изключение на няколко деца, които си играеха в морето. Шърли забеляза смущението му и заяви:
- Смайващо, нали ? Ще подлуди мъжете! Само като я види, си- ! нът ми губи и ума, и дума.
- Когато си тръгнах, тя беше още дете.
- Трябва да свикваш! Това е само началото.
Децата се втурнаха към водата. Белият пясък лепнеше по краката им. Хвърлиха се с викове в морето. Седнали един до друг, Шърли и Антоан ги гледаха.
- Има ли приятел? - попита Антоан.
- Не знам. Много е потайна.
Антоан въздъхна.
- Като си помисля, че няма да съм там да я виждам.
Шърли се усмихна иронично.
- Тя те води за носа! Умее да омайва мъжете... По-добре се под-', готви за най-лошото.
Антоан се загледа в морето и в трите деца, които подскачаха във вълните. Гари хвана Зое и я хвърли в прииждащата вълна. „Внимавай!“ - едва не извика Антоан, но се сети, че не беше дълбоко и Зое стигаше дъното. Погледът му се върна отново на Ортанс, която се бе отдалечила от групата и се носеше по повърхността по корем, с ръце по тялото и събрани крака като дълга опашка на сирена, притворила очи.
Потръпна. Стана и предложи на Шърли:
- Да отидем при тях, а? Водата е прекрасна, ще видиш. Влизайки в морето, Антоан внезапно се сети, че откакто пристигнаха момичетата, не беше слагал в уста капка алкохол.
Анриет Гробз беше поела по пътеката на войната.
Застанала пред огледалото, тя нахлупи филцовата си шапка и здраво я прободе с дългата игла, за да стои права и да не литне от първия полъх на вятъра. Дръпна по една черта ярко червено червило на устните си, мацна си на бузите тъмночервен руж, щракна клипсовете на съсухрените си сбръчкани уши и се изпъчи, готова да започне разследването.
Днес беше първи май, на първи май никой не работи.
Никой освен Марсел Гробз.
На закуска й съобщи, че отива на работа и ще се върне късно, да не го чака за вечеря.
„На работа ли?“ - повтори тихо Анриет Гробз. Кокът й беше толкова силно опънат, че кожата на лицето й не се нуждаеше от лифтинг. Като си разпуснеше косата, се състаряваше с десет години - без фибите отпуснатата й кожа съвсем провисваше. На работа на първи май? Хайде де, тук имаше нещо гнило. Снощното й подозрение се потвърждаваше.