Электронная книга - «Огненият орден». Краткое содержание книги:
Алиса ме дръпна за ръката.
— Всичко наред ли е?
— Да — въздъхнах аз, макар че на практика Алиса сякаш специално ми напомни, че не всичко върви така добре, както ми се искаше.
В края на краищата с нея така и не се сдобрихме, и до сега не можех да разбера за какво всъщност се скарахме. Плътна стена от неразбиране, само в редки случи пробивана от думи или погледи…
Пред нас се появи вече познатия ни пазач. Съдейки по изражението на лицето му, май не се радваше особено, че трябва да охранява входа, вместо да се весели с останалите на празника.
— А, пак ли вие.
Изглежда не се радваше особено да ни види. Впрочем, кой го интересуваше?
— Отиваме на празника — поясних аз за всеки случй.
— И така се сетих — безизразно отвърна друидът. — Между другото, той вече почти свърши, изтървахте всичко най-интересно.
Въпреки неутралния тон и най-недосетливия би забелязал насмешката. За съжаление стражът изчезна преди да успея да измисля остроумен отговор.
— Хайде да влизаме — задърпа ме Алиса за ръката, и аз за кой ли път забелязах, че тя в последно време започна да ме докосва значително по-често.
До неотдавна вампирката избягваше дори да гледа в моя посока, а сега изведнъж такива нежности.
Прекрачихме през прага и рязко спряхме, оглушени за момент от неочаквано нахлулите звуци. Празникът всъщност беше в разгара си. Явно кварталът беше ограден с шумозаглушителни заклинания с цел да защитят жителите на Крайдол от шума на празненството. Излиза, че и друидите умееха да разпускат — навсякъде звучеше мелодична музика, кънтяха шумни гласове и весел смях.
— А вие все повтаряте „задръстени, задръстени“ — беше всичко, което успях да кажа.
Алиса само кимна мълчаливо и ме затегли по посока на музиката и гласовете. Плътни храсти и дървета прекрасно скриваха жилищата на друидите и принадлежащите към тях парцели от любопитни очи, така че от вратата не можехме да видим и преценим колко народ се беше събрал на празника. Затова пък, влизайки малко по-навътре в горичката, излязохме много бързо на поляната пред къщите-дървета, препълнена с празнично облечени друиди, хора и вампири. И ако познавах добре всички присъстващи на празника хора и вампири, то сред друидите не намерих ни едно познато лице. Не знаех, че общината им в Крайдол е толкова многобройна. Освен това и през ум не ми беше минавало, че кварталът на друидите заема такава огромна площ. Все пак на празника се бяха събрали няколко стотин гости. Навсякъде горяха огромни огньове, имаше малки палатки с храна и бяха издигнати своеобразни дървени платформи за представления.
Чез и останалите приятели се втурнаха към нас в мига, в който забелязаха появата ни. С тях бяха и Велхеор с Мелисия.
— И как е, успяхте ли?!
— Как мина?!
Велхеор и Мелисия погледнаха изненадано към Чез, Невил и Наив.
— Ама че сте извратеняци — възхитено каза Велхеор.
— Не ви ли е срам — едновремено с него произнесе Мелисия. — Да задавате такива неприлични въпроси.
Двамата не бяха в течение защо с Алиса останахме в Прокълнатата къща. Като официална версия се разпространяваше слуха, че влюбената двойка иска да се поусамоти.
— После ще ти разкажа всичко с подробности — смигнах аз на Чез.
И незабавно си заработих шамар по врата от Алиса.
— Само така — одобри Мелисия, като задържа поглед на лицето ми, очевидно разглеждайки белега. — Ела с мен, Алиса. Остави ги тези празноглавци да обсъждат кавото си искат.
Тя хвана вампирката под ръка и я отведе със себе си.
— Като цяло одобрявам подобно поведение — ухили се Велхеор и внезапно стана смъртно сериозен: — Но по отношение моята родственица, на ваше място бих бил по-почтителен.
— Ама ние изобщо не говорихме за това — опули се към него Наив. — Цялата работа е там…
— … че празникът е в разгара си, а ние тук се занимаваме с глупости — прекъсна го Чез. — Тук правят такива страхотни сладкиши! Жалко, разбира се, че няма месо, но иначе никак не е зле. Хайде да идем да хапнем по нещо. Зак сигурно здравата е прегладнял.
— О, да — съгласих се аз. — А ти сам ли си? Къде е Натали?
— Не дойде — веднага посърна Чез. — Сигурно родителите й не са я пуснали. Така че днес не само ще ядем, но и ще пием…
— Не-е! — едва не извиках аз. — Вече не пия!
Велхеор сложи ръка на рамото на Чез.
— А виж, аз бих пийнал. Вече ми писна от всичките тези… — той се озърна наоколо и ядно изплю: — … друиди.