Электронная книга - «Огненият орден». Краткое содержание книги:
— А да се подиграва може ли? — Алиса сложи ръце на кръста и ме погледна. — Докога ще се правим на глупаци? Вярно, че всичко това е невероятно, но много ми прилича на бълнуване на луд.
— На мен също, многознайке — започнах да се ядосвам аз. — Но щом ти казвам, че трябва да слушаме табелката, значи трябва!
Още щом повишихме тон, Стил става нервен и се опита да избяга. Горчивият опит накара Алиса бързо да хване крака на младежа с невидима въздушна примка, така че да не може да изчезне никъде. Но за Стил това нямаше значение — той хукна с всички сили, а когато невидимото въже се опъна, се просна на земята, удряйки лицето си във висок стъклен блок.
— Дракон да го вземе — изругах аз, наблюдавайки търкалящия се по земята Стил. — Накъде хукна?
С Алиса се втурнахме към него и го вдигнахме на крака. Беше си ударил доста силно главата и явно беше зашеметен.
— Как си с лечителските способности? — попитах Алиса, притискайки с ръка раната на челото му.
— Какво лечителство при вампирите? — озъби се тя. — За това ти си по-надарения.
Надарен, не надарен, но до лечителство не бях дорасъл. Макар че в Прокълнатата къща щяхме да намерим всичко необходимо, само трябваше да го върнем там.
И тогава погледът ми попадна на стъкления камък, в който беше ударил главата си Стил.
— Алиса!
Показах на вампирката стъклената повърхност, от която ни гледаше отражението на Стил. Само дето оригиналът клечеше на земята и от него капеше кървава слюнка, докато отражението стоеше изправено в цял ръст, с високо вдигната глава, и беше облечено не в дрипи, а в ученическа ливрея на Огнения факултет.
— Уау — сподели изненадата ми Алиса.
— За това дойдохме! — казах доволно. — Нали ти казах, че табелката не греши!
Алиса обиколи блока, като внимателно разглеждаше живеещото свой собствен живот отражение. Вътре Стил се държеше така, сякаш беше затворен в стъклен капан — удряше с юмруци по стъклото, опитвайки да се измъкне със сила. И дума не можеше да става за отражение — той си живееше собствен живот и изобщо не приличаше на плоско отражение на реалността.
— Нещо много рано се зарадва, все още не сме излекували Стил.
Нашата версия на Стил продължаваше да седи на земята и тихо да хлипа.
— Да, така е — опитах да се успокоя аз. — Но процесът е започнал! Сега ние трябва… а какво всъщност трябва?
Стояхме и гледахме отражението на Стил, то пък гледаше нас. При това съвсем съзнателно, сякаш в блока беше затворен истински жив човек.
— Да го извадим оттам? — предложи Алиса.
„Лесно е да се каже — помислих си аз. — Но как да го направим?“
— Хей, чуваш ли ме?
Потропах по стъклената повърхност, привличайки вниманието на скритото вътре отражение.
То само поклати отрицателно глава.
— Е, вече установихме контакт — потрих доволно ръце. — Да продължим нататък. Може би просто трябва да го разбием? Глупаво, разбира се, но нищо друго не ми идва наум.
— Дори и да е така, магията не му влияе — припомни Алиса.
— Всичко си има граница — казах аз, припомняйки си как съвсем наскоро едва не разтопих стените на Академията, изработени от дагор. — Ами ако ударим едновременно, при това от двете страни. Само да внимаваме да не рикошира в нас.
С жестове показах на Стил „зад стъклото“, че трябва да удари преградата едновременно с мен, но да не използва заклинания за удряне, а само за усилване на обикновени удари. Не знам дали разбра какво имах предвид или не. Все пак подобни неща не бяхме учили в Академията, едва наскоро прочетох в справочника няколко интересни начина за усилване възможностите на собственото тяло с използване на най-прости заклинания.
После с Алиса обвихме юмруците си с нещо подобно на въздушни ръкавици и започнахме методично да удряме стъклената повърхност. Стил обаче не разбра какво искаме от него и метна към нас една Огнена топка. Въпреки очакванията ни тя не отскочи от повърхността, а я удари с цялата си сила. Очевидно стъклото отразяваше заклинанията само отвън.
Малко по-късно по стъклото пробягна първата пукнатина.
— Получава се! — извиках радостно.
Стъклото се счупи с трясък и Стил се оказа свободен. Но не изглеждаше съвсем материален — през него можеше да се види целия унил стъклен пейзаж.
Ние застинахме, гледайки се един друг. Дори нашия Стил спря да плаче и се втренчи в своето по-удачно копие.
— Здравей — казах неуверено.
Стил номер две мълчаливо кимна.
Пристъпих към него и внимателно го докоснах по рамото. По-точно се опитах да го докосна — ръката ми мина през него, без да срещне никаква съпротива, сякаш беше някакъв призрак.