Электронная книга - «Огненият орден». Краткое содержание книги:
— Ако въобще може — изсумтя Алиса. — Щом толкова вярваш на тази табелка, нека тя да ни подскаже нещо. Извикай я!
Само да знаех как да го направя. Коридорът на съдбата вече беше настроен към мен, но сега не бяхме в него. Нали така? От друга страна, табелката се появи в къщата. Пълна мистерия. Може би все пак трябва да опитам да се свържа с нея?
За да не се посрамвам пред Алиса, извиках табелката мислено:
„Хей, здравей. Подскажи ми как можем да помогнем на Стил?“
Колкото и да е странно, тя наистина се появи още при първата ми молба. И съвсем ясно посочи със стрелка към стъкленото образувание.
— Уау — подскочи Алиса.
— Аха — не можах да измисля нищо по-умно. — Разбрах, че нищо не разбрах.
Опитах се мислено да попитам табелката за по-подробно обяснение, но тя не реагира.
— Опасности наоколо няма, хайде да изведем Стил — предложих аз. — Може появата му да предизвика нещо.
Алиса тръгна за Стил, а аз реших отново да се разходя между хилядите образувания. Чувството беше такова, сякаш крачех през лабиринт от криви огледала. От всички страни ме заобикаляха изкривени отражения. С големи глави, с малък ръст, с висок ръст, смешни, страшни…
Увличайки се с разходката, не забелязах как се отдалечих от къщата и я загубих от поглед. Отвсякъде бях заобиколен от огледални повърхности, множество криви отражения, многократно повтарящи се едно друго. И нищо друго освен стъкла. За момент дори си помислих, че всички отражения живеят свой собствен живот — движат се, докато аз стоя неподвижно, кривят лица, размахват ръце.
Оправяйки се от секундното объркване, аз се вдигнах във въздуха с помощта на слаб левитационен импулс и се огледах. Разбира се, къщата се оказа съвсем наблизо.
— Ти какво си се разлетял там? — извика Алиса и тръгна към мен заедно с мудно влачещия се след нея Стил.
— Реших да огледам наоколо!
„Всъщност идеята е чудесна! От тук всичко може да се види съвсем ясно — осъзнах аз. — Как изобщо не се сетих по-рано?“
Естествено, в този момент въздушното заклинание ме подведе и се разпадна. Добре, че не бях много нависоко. Успях да се отърва с леко натъртване на задните части. Но пък успях да огледам. Вярно, че нямаше особена полза — докъдето ми стигаше погледа, всичко беше заето от безброй стъклени блокове. Само Прокълнатата къща незнайно как се беше вклинила в безкрайното стъклено царство, леко променяйки монотония изглед.
— Ама че си летец — насмешливо каза Алиса.
— Ъ — не остана по-назад и Стил.
— Всичко е наред — махнах с ръка аз. — Затова пък се уверих, че освен стъклени блокове, тук няма нищо и никой. Няма от кого да се страхуваме.
— И какво ще правим тук?
По навик се отърсих, въпреки че прах нямаше как да има, и погледнах нерешително към Алиса и Стил:
— Ако знаех…
И тогава осъзнах една особеност — наоколо беше пълно с мои отражения, но нямаше нито едно отражение на Стил. Това, че Алиса не се отражаваше, беше разбираемо, нали е вампир. Но защо Стил не се отразяваше в огледалата?
Посочвайки на Алиса странния факт, получих неочаквано уверено обяснение:
— Това е естествено. Той сега е просто една празна черупка — в нея дори няма съзнание, а значи и душа. Няма какво да се отразява в огледалата.
— Ъ-ъ — потвърди Стил.
— Така значи-и — проточих аз, опитвайки се да не мисля, че по тази логика и Алиса не би трябвало да има душа. — Значи трябва по някакъв начин да поправим и да върнем самоличността на Стил.
Пред нас отново се появи светещата табелка, като сочеше към един от блоковете.
— Но как в тази работа може да ни помогне стъкления блок? — за кой ли път попитах аз.
Нито Алиса, нито висящата във въздуха табелка, още по-малко Стил, можаха да отговорят на въпроса ми. Макар че табелката или този, който я управляваше, просто не искаше да опрости задачата ми. Плеснах се по челото, изненадвайки са пореден път Алиса:
— Ами да! Ако подходим към мисията ни като към задача, тогава нещата стават много прости. Щом нямаме никаква възможност да я решим теоретично, остава само да експериментираме! Нека опитаме да накараме Стил някак си да взаимодейства със стъклото — предложих аз. — Може да се получи нещо.
Колко глупаво се чувствахме, принуждавайки бедния младеж да прегръща стъклените блокове, а след това и да се катери върху тях. Дори се пробвахме да им говорим. Аз се опитах да медитирам, докосвайки с ръка блоковете, за да ги почувствам, но и от това нищо не излезе.
— Мисля, че напразно се опитваме — обобщи Алиса. — Това са просто парчета стъкло.
— Но табелката не може да греши! — наежих се аз.