Электронная книга - «Огненият орден». Краткое содержание книги:
— Глупак — изсумтя вампирката. — Реши ли как ще ги вземем? В кутии ли ще ги сложим? О, виж! Всичко се реши и без нас!
И наистина, единият от Стиловците най-накрая надделя. Удряйки с особено сполучлив Въздушен юмрук, единия от призраците унищожи другия. В буквалния смисъл на думата — просто се разтвори във въздуха.
— Ей, Стил! — замахах с ръце аз, привличайки вниманието на оцелелия. — Върни се в тялото си!
Изглежда призракът едва чакаше да се върне в тялото си. Той тръгна към седящия на земята Стил, като без проблем мина през моите щитове. Стил уплашено закрещя и се опита да избяга, но се блъсна с чело във Въздушния щит.
— Нещо не гори от желание да намери себе си — изкоментира Алиса.
— Нищо, него никой не го пита — промърморих раздразнено.
Призракът мислеше по същия начин. Без да обръща внимание на писъците на Стил, призракът пъргаво скочи върху него, сякаш за да го стисне за гърлото, но безплътните ръце с лекота преминаха през плътта. А в следващия момент целият призрак изчезна в тялото на Стил. Младежът веднага омекна и рухна на земята.
Алиса излезе иззад щита, приближи се до тялото и предпазливо го бутна с крак.
— Ами… това ли е? Върнахме ли го? — тя провери пулса му. — Изглежда е жив. Само спи.
— Мен ли питаш? Изглежда успяхме. Предлагам бързичко да го пренесем в къщата, чв не се знае какво ще се случи, ако не успеем да се върнем до изгрев слънце.
Вампирката, без да чака моята помощ, метна младежа на рамо и тръгна към Прокълнатата къща. Можех само мълчаливо да я последвам. За щастие, къщата ни чакаше на същото място. Не знам какво щяхме да правим, ако я нямаше и бяхме останали в този свят. Щяхме да чакаме следващото пълнолуние?
Влязохме в Прокълнатата къща и сложихме Стил в стаята за гости, а после слязохме обратно в залата, за да видим какво става наоколо. Въпреки че утрото още не беше настъпило, зад прозорците се виждаше добрата стара градина с дървета као.
— Това ли беше всичко? — леко разочаровано попита Алиса.
— Предполагам, че когато намерихме това, което търсихме, къщата се е върнала обратно — предположих аз.
— Жалко — Алиса се извърна от прозореца и внимателно ме погледна в очите. — А не можем ли с помощта на този Фонтан на съдбата да помогнем и на теб.
— И аз си мислех за това — признах аз. — Но честно казано, бих предпочел първо да помогна на Невил. Мисля, че собствените си проблеми мога и сам да реша.
— Ние ще можем да ги решим — поправи ме вампирката.
„Тя още не се е отказала от глупавата си идея — помислих си уморено. — Трябва да обсъдя с Велхеор този проблем. Не бих искал да се излага на опасност.“
— Надявам се, че успяхме да излекуваме Стил — побързах да сменя темата. — Но дори лечението да се заключаваше до намирането на този призрак, как можем да сме сигурни, че в тялото е именно правилния Стил?
— Нека да изчакаме, докато се събуди — логично предложи вампирката.
Дори когато дойде на себе си, едва ли ще бъдем в състояние да определим нашия Стил ли се е върнал или някой друг.
Известно време стояхме мълчаливо до прозореца. Много исках да кажа на Алиса… нещо… но и самия аз не можех да определя какво точно…
— Слушай, а сега вече можем ли да отидем на празника на друидите? — опомни се Алиса. — Невил толкова ни кани всички, сигурно ще се обиди, ако не отидем.
— Имахме мно-ого сериозна причина — отбелязах аз. — Но всъщност си права. Може и да успеем, дори да е само за финала на празника.
С известна предпазливост погледнахме навън и след като се уверихме, че Прокълнатата къща наистина се е върнала в нашия свят, се отправихме за квартала на друидите. Напрежението от странното пътуване така ни беше изчерпало, че минахме целия път в пълно мълчание. Всеки си мислеше за нещо свое. Не знам къде витаеха мислите на Алиса, но аз мечтаех този момент никога да не свършва. Да вървим така заедно. Понякога мълчанието е по-красноречиво от думите. Когато има с кого да помълчиш…
Действие 8
Спряхме пред вратата, водеща към квартала на друидите. Въпреки всички приказки на Невил за прекрасен празник, отвън не видяхме и не чухме нищо, което да подсказва за провеждащото се на територията на друидите тържество. Може би тези задръстени друиди и празниците си правеха някак по своему — скучно и тихо, макар че това не се връзваше с прекомерния оптимизъм на Невил, активно участвал в подготовката. Всъщност точно в този момент това изобщо не ме интересуваше. Беше ми леко на душата. Въпреки че до момента Стил продължаваше да спи и ние понятие си нямахме дали мозъкът му ще се възтанови или не, аз, кой знае защо, бях сигурен — с него всичко ще бъде наред. Фонтанът на съдбата ни даде шанс да помогнем на нашия приятел и ние се възползвахме от него. Макар и не от първия път. Не зная как биха могли да ни помогнат онези пъргави момчета с черните дрехи, но с нашата магия се справиха лесно. Сигурно биха могли да закърпят и Стил…