Аленото цвете и бялото
- Автор: Фейбър Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Аленото цвете и бялото». Краткое содержание книги:
— Давайте Флатели! — изревава един груб глас, което кара Уилям да си каже, че простите хора могат да бъдат много полезни в случаите, когато ти се иска да кажеш нещо неучтиво. Други недоволници се присъединяват към първия и имитаторът на животни изчезва, преследван от явната злонамереност на публиката.
Най-сетне, в девет и двадесет и пет, прославеният италианец излиза на сцената. Появата му е съпроводена от изблик на всеобщ възторг.
— Buona sera, Лондон! — излайва той, разтваря ръце, за да прегърне летящите във въздуха аплодисменти и ги притиска към гърдите си като невидими букети. Въпреки добре зализаните черни мустаци, той е подозрително висок за италианец, а когато ръкоплясканията затихват и той започва встъпителното си слово, континенталният му акцент звучи фалшиво за префинения слух на хора като Ашуел. (Евреин. Залагам колкото искате, евреин е — прошепва той на Уилям).
— Необиджайният ми ’струмент — пояснява Великият Флатели, — е тук зад мен. Нозя го навзякъде зъз зебе зи. — Публиката започва да се киска, когато той хвърля демонстративно поглед зад гърба си. — Няма нужда да духате в него, да го натизкате и опипвате… — Избухва кикот сред групичката хомосексуалисти някъде в дъното на залата. — Ама звукът е мноогу деликатен. Жа ви помоля да слушате мнооогу, мноогу внимателну. Първата пиеса е крааазива стара английска песен. Казва се „Грийнслийвс“.
Флатели поставя пръст на устните си, за да помоли за пълна тишина, и се привежда напред. Асистент с невъзмутимо тържествена физиономия докарва на масичка с колелца голяма медна фуния за усилване на звука. Избутва масичката така, че лъскавият накрайник на фунията почти докосва задника на изпълнителя. Следва финален елегантен жест, с който Флатели отмята полите на фрака си и започва да пърди.
В продължение на няколко минути добре познатата мелодия на „Грийнслийвс“ трепти във въздуха, неуверено, но точно, също както когато я изпълняват на гребен или (ако насилим малко фактите) на фагот. После се понася смях, първоначално потиснат, но след това се надига като бурна вълна, та Уилям и приятелите му, които не са близо до сцената, трябва да се привеждат напред, съсредоточено заслушани.
Когато часовниците отмерват десет, Агнес Ракъм е вече в леглото си, в къщата, където се е възцарила мъртвешка тишина. Не е необходимо да пита прислугата — знае, че съпругът й още не се е върнал от града; проявява неестествено висока чувствителност към шума от отварянето и затварянето на всяка врата в къщата — понякога й се струва, че долавя вибрациите, които минават по пода и оттам нагоре по краката на леглото. Лежи на тъмно, в пълна тишина и мисли, просто си мисли.
В главата на Агнес, в черепа й, на един-два инча зад лявото око, се е загнездил тумор с размерите на яйце от пъдпъдък. Тя няма представа, че той съществува. Туморът присъства съвсем невинно; гостоприемният й череп му е направил място безропотно, защото такъв дребничък гостенин надали би могъл да създаде някакви проблеми. Туморът си спи там, мек, със съвършено овална форма. Никой никога няма да го открие. Има още двайсет години до зората на рентгеновата фотография, а що се отнася до доктор Кърлоу, каквито и части от тялото на Агнес да преглежда, той никога няма да почне да рови със скалпел в окото й. Само вие и аз знаем за съществуванието на тумора. Това е нашата малка тайна.
Агнес Ракъм също има своя малка тайна. Тя е самотна. В своята непроветрена стая с плътно спуснати завеси, сред гъстата невидима мъгла от парфюм и преработен от собствените й дробове въздух, тя се задушава от самота. Когато си припомня изминалия ден, не може да се сети за нищо, което би послужило за храна на самотното й сърце. Само лакомият й стомах получава предостатъчно — дори повече, отколкото е полезно за него. На късната вечеря яде (дори преяде) сама, на ранната вечеря яде (пак прекалено много) сама, за закуска и следобеден чай не можа и да помисли, защото я болеше жлъчката, обяда сподели с Уилям, но се чувстваше дори по-самотна, отколкото когато го нямаше — и пак яде прекалено много.
При това днешният ден не беше по-самотен от останалите; всеки ден от живота й прилича на предшестващите. През дългите часове, докато шие и наблюдава през прозореца работата на градинаря, докато се чуди дали да си среши косата сама или да повика Сара да свърши тази работа, тя копнее за истинско приятелство и страда поради липсата му. Доктор Кърлоу така и не е успял да диагностицира това нейно тайно страдание, въпреки че според нея то я поболява много повече от всякакви други лекарски находки. Какво би сторил лекарят, ако знаеше? Какво ли би й предписал, за да облекчи мъката от нощите, които прекарва будна в леглото си, сама сред един студен свят, в който нито една жива душа не я обича?