Аленото цвете и бялото
- Автор: Фейбър Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Аленото цвете и бялото». Краткое содержание книги:
О, разбира се, сънищата й, когато най-сетне дойдат, я приемат в прегръдките си; но в безсънните часове, докато ги очаква, тя лежи изоставена в огромното си легло, като дамата от Шалот — просната в тази ладия, два пъти по-голяма от необходимото, сред езеро от мрак.
Агнес няма нужда от любовник — нито от мъж, нито дори от жена. Тя не знае нищо за тялото си — нищо, абсолютно нищичко, и не желае да научава нищо. Самотата й, колкото и болезнена да е, няма физически измерения; тя е навсякъде — във въздуха около нея, притиска мебелите, просмуква се в чаршафите на леглото й. Ако само можеше да има някой до нея в това огромно, подобно на кораб легло, някой, който да я обича и да й се доверява, когото тя самата да обича и комуто да вярва! Но такъв човек не съществува в целия свят. На милата Клара й се плаща, за да се държи мило; когато привърши със задълженията си за деня, тя бързо се отправя към таванския етаж на заслужена почивка от грижите за госпожа Ракъм. Другите прислужници нямат много вземане-даване с Агнес; страхуват се от нея, а макар те да не подозират, и тя се бои малко от тях. За куче и дума не може да става; може би ще си вземе котенце, ако съществува някаква порода без нокти? Хенри, братът на Уилям, е много симпатичен (сега тя се опитва да открие хора, които биха могли да й станат приятели, не да споделят леглото й), но е прекалено сериозен; Агнес обича да мисли за приятни неща, не за световните проблеми. Що се отнася до Уилям, той завинаги е изгубил доверието й. Каквото и да стори занапред, каквото и богатство да натрупа за нея, колкото и благовъзпитано да се държи с нея на обяд, и да й разрешава да си купува колкото и каквито си иска рокли, шапки и обувки, колкото и да се старае да получи прошка от нея, тя никога не може да му прости. Хората казват, че който се храни на една маса с дявола, трябва да си вземе дълга лъжица — когато се храни на една маса със съпруга си, лъжицата на Агнес Ракъм е дълга колкото гребло.
След като явно няма никаква надежда да срещне приятели, докато е будна, какво толкова странно има в това, че Агнес предпочита компанията на монахините, които среща в сънищата си? Те я посрещат дружелюбно и се грижат за нея, и не искат друго възнаграждение, освен радостта да я видят отново усмихната. Особено една от тях, с такова прелестно, мило лице… Но посещенията на Агнес в Манастира на Здравето винаги приключват толкова бързо — ограничени са в рамките на малкото часове, които прекарва в сън. Пътуването с влака към манастира понякога отнема цяла вечност, почти целия сън, и за монахините остава ужасно малко време — само няколко минути преди събуждане. В други нощи пътуването като че ли не отнема почти никакво време — като че ли свръхбърз локомотив теши вагоните през местности, от които се виждат само зелени петна — и тя бива обгърната от грижите на светите сестри още преди сълзите й да са попили във възглавницата. Но в такива нощи сигурно обратният път е по-дълъг, защото на сутринта вече е забравила всичко.
Агнес е убедена, че такова нещо като сън не съществува. Според нейната философия има събития, които ти се случват, докато си буден, и други, които ти се случват, докато спиш. Тя съзнава, че някои хора — предимно мъже — имат много смътни представи за това, което се случва, когато очите на човек са затворени и в леглото няма движение, но тя самата не храни никакви съмнения. Ако отхвърли това, което й се случва през нощта, като нереално, това би означавало да предполага, че има фантазия, а тя съзнава инстинктивно, че е лишена от творчески импулс. Да създаваш нещо от нищо — нали само Бог може да стори това! Колко типично е за мъжете, с тяхната чудовищна самовлюбеност и склонност към безсрамно богохулство, да не приемат това! Колко типично е за тях да се отричат от половината си живот с твърдението, че той не съществува, че това са само фантасмагории!
Според Агнес разликата между мъжете и жените е най-явна в романите, които пишат. Мъжете винаги се преструват, че са измислили всичко написано, че всички герои на романа са марионетки, плод на собственото им въображение, но Агнес съзнава, че писателят не е измислил нищо. Той просто е скърпил много различни истини, събирайки ги от вестници, разпитвайки истински, живи войници, продавачи, затворници или умиращи млади момичета — в зависимост от изискванията на романа му. Докато жените-писателки са по-честни. „Драги читателю, казват те, ето какво се случи с мен“.