Аленото цвете и бялото
- Автор: Фейбър Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Аленото цвете и бялото». Краткое содержание книги:
— Четири звезди! Предлагам да потеглим незабавно! — Ашуел се завърта на пета и започва да размахва бастуна си. — Файтон! Файтон! Трябва ни файтон!
За момент Уилям усеща как кръвта се смразява в жилите му, защото решава, че Шугър го е измамила и продължава да упражнява занаята си като преди. Но после си припомня какъв каталог на лъжи е всъщност този справочник. Тази Шугър, която описват на страниците му, изобщо не е истинската, която познава той.
Докато Бодли и Ашуел залитат напред-назад в дъжда и подвикват напевно: „Файтон!“ и „Шугър!“ с глупашки гласове, Уилям си я представя така, както изглеждаше, когато я видя за последен път — само преди три дни. Припомня си изражението й, когато той реши да не я държи повече в неведение. „Казвам се Ракъм, бе казал той. Собственик на заводите Ракъм“. И защо да не й каже?
Когато вече разкри тайната, и се наслади до насита на изненадата и възторга на Шугър, му се прииска да имаше още тайни за разкриване, за да постигне още много пъти същия ефект. Като предположи, че щастието й се струва като сън, той реши да го закотви по-здраво в действителността, като й заяви, че може да има всеки парфюм, сапун и козметичен препарат, който пожелае. На което тя отвърна, естествено, с молба за каталога на фирмата „Ракъм“.
— Файтон! Файтон! — продължава да крещи Ашуел. — Хайде, смели другари, да опитаме щастието си там, зад ъгъла!
— Полека, Ашуел — предупреждава го Уилям. — Минавало ли ти е през ума, че тъкмо момичето, което имаш предвид, може да не е на разположение?
— Дявол да го вземе, Бил; къде е твоят авантюризъм? Нека си опитаме щастието!
— Всички ли?
— Трима мъже — три дупки; сметката е точна!
Уилям се усмихва и поклаща глава.
— Приятели — казва той и се покланя с присмехулна тържественост.
— Желая ви успех в търсенето на тази… как й беше името? — Шугър. Съжалявам, че съм прекалено уморен, за да ви правя компания. Когато се видим следващия път, ще ми разкажете за нея.
— Съгласни! — изревава Бодли. — Au revoir! — и потегля, залитайки, облегнат на ръката на Ашуел, без да престава да пее: — Напред към госпожа Кастауей! Напред към госпожа Кастауей!
— Au revoir! — подвиква Уилям подир тях, но те вече са изчезнали.
Ситният дъждец вече не е ситен; тежки капки плискат по палтото му и заплашват да го превърнат в подгизнал тежък товар, а все още отникъде не се е появил файтон. Но колкото и да е странно, раздразнителността му минава сега, когато вече е сам. Бодли и Ашуел, които винаги са му действали като ефикасен тоник в миналото, тази вечер имаха по-скоро ефекта на доза рибено масло. Колко досадно е да си трезвен в наквасена компания! Може би трябваше да пийне повечко, но да му се не види, нали не искаше да… Защо да изпие половин дузина чаши, когато две са достатъчни, за да затоплят стомаха? И защо да прелита от жена на жена, ако една е напълно достатъчна да задоволи напрежението в слабините? Да не би пък да е почнал да остарява?
— Чадър ли ви трябва, добри ми господине?
До него се разнася женски глас. Той се обръща рязко и застава лице в лице с нея — тя е млада, бедно облечена, с хубавки кафяви очи, добре оформени вежди, макар и с прекалено едра челюст — казано накратко, става за чукане. Тя се крие от дъжда под изпокъсан чадър, но в ръката си стиска друг, много по-солиден на вид, който е все още свит.
— Така ми се струва — отвръща Ракъм. — Я да видим какво предлагаш.
— Само един ми остана, добри ми господине — казва тя и подбелва очи в упрек към атмосферните условия, сякаш иска да каже: „Имах дузини, но ми ги изкупиха“.
Уилям оглежда чадъра, проверява дали не е много тежък, плъзва облечен в ръкавица пръст по дръжката от слонова кост, взира се в коравите му черни дипли.
— Хубав чадър — мърмори той. — И според надписа принадлежи, ако не ме лъжат очите, на някой си господин Джайлс Гордън. Странно наистина, че го е изхвърлил. Знаете ли, госпожице, господинът живее тук, съвсем наблизо, защо да не го попитаме добра работа ли му е вършил този чадър?
Момичето прехапва устни. Красивите вежди са тревожно свити.
— Моля ви, сър — започва да хленчи тя. — Тате ми го даде. Не ща да влизам в беля! Аз иначе таквиз работи не правя, ама чадърът като ми изпадна, и аз… — тя прави безпомощен жест, явно разчитайки, че той ще разбере икономическия принцип — един чадър от висока класа струва повече от една жена от нисшите класи.