Аленото цвете и бялото

— Беше „Не плачи, красива невесто“, или аз съм антихрист! Да изпълня ли припева в твоя чест, идиот такъв?

— Какво значение би имало това, нещастнико? Нали трябва да го изпълниш като Флатели, за да ме убедиш?

Уилям Ракъм не се е включил в спора, засега се задоволява да наблюдава отстрани.

— А какво мислиш ти, Бил? — пита Бодли.

Ракъм се мръщи раздразнително; толкова държеше да се изфука тази вечер с новия си бастун, че остави чадъра си у дома, а сега започва да вали сериозно.

— Един Бог знае — свива той рамене. — Цялата история беше проклет провал. Почти нищо не можах да чуя. Сцената на „Лъмли“ не е подходяща за такова нещо. Трябва да е в някоя по-малка зала, в по-интимна обстановка. А и публиката трябва да е от хора, които да се държат по-възпитано.

Бодли се плесва с длан по челото и залита назад.

— Лорд Ракъм се произнесе! — заявява той. — Треперете, импресарии!

— Например в църква — предлага Ашуел. — Подходящо място за Великия Флатели, а, Бил? Малко посетители, всички се държат прилично, чудесна акустика…

Уилям плюе в канавката, чието подгизнало съдържание се е раздвижило от дъжда.

— Радвам се, че поне на вас двамата може да се угоди толкова лесно. Според мен тази вечер бяхме измамени по възмутителен начин. Помислете си за бедните хорица, които пък съвсем не могат да си позволят да хвърлят пари за такава… прехвалена измишльотина.

— Чуваш ли, Ашуел? Не бива да забравяме бедняците!

— Трепят се цяла седмица, за да чуят една качествена пръдня, а какво им се предлага?

— Прекарват ги отвсякъде!

— Аз си отивам — обявява Ракъм, и започва да се взира през осветените от газените фенери дъждовни струи, с надеждата да види свободен файтон.

— О, не, Бил, не ни оставяй самииички!

— Не, да му се не види, отивам си. Студено е и вали.

— Има достатъчно топли и сухи места, където може да се приюти човек, нали, Ашуел?

— По-скоро топли и влажни, хе, хе, хе.

Обзет от вдъхновение, Бодли разкопчава палтото си и започва да рови из вътрешните джобове.

— Всъщност по една случайност разполагам… потърпете малко, докато се ровя, приятели… — той измъква някаква смачкана книжка с размерите на евтиното издание на Новия Завет, и го размахва в светлината на фенерите. — Ново-новеничко издание на „Повече забавления в Лондон“. Съставяно е в продължение на цяла година, без пестене на разходите, всички лъжи в него гарантирано отговарят на истината, всички девици са гарантирано недокоснати. Проучвал съм го ста… старателно. Някои от заведенията са вдигнали категорията от предишното издание. Особено едно… — той започва да прелиства вече изтритите от прелистване страници. — А, да! Ето го — заведението на госпожа Кастауей. На Силвър Стрийт.

— Кажи-речи на един хвърлей разстояние! — пояснява Ашуел.

— Шугър — заявява Бодли. — Това е името на момичето. Шугър. Думите са бедни, за да опишат талантите й, така пише тук. Лукс на цената на посредствена стока. Истинско съкровище. И така нататък, все в този дух. Справочникът присъжда на заведението четири звезди.