Аленото цвете и бялото
- Автор: Фейбър Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Аленото цвете и бялото». Краткое содержание книги:
— Ето — казва той, подава парите, а тя ги стиска в треперещата си ръка. — И гледай да ги похарчиш за ядене.
— Благодарим, сър, благодарим — грачи тя. — С таз малка монетка, дет’ за вас е едно нищо, сър, купихте хубава вечеря на една нещастна вдовица и дечицата й — само си помислете, сър!
Хенри се замисля, смръщил чело, а тя се шмугва в тъмната пролука между две къщи.
— Вдовица ли? — промърморва той, но жената е изчезнала.
В един свят, по-близък до идеалния, Хенри би имал на разположение няколко минути, за да обмисли тази среща и да прецени какво да прави по-нататък, защото го измъчва сблъсъкът на противоречиви чувства. Само че блясъкът на монетата е бил забелязан и от други обитатели на улицата — също толкова ясно, колкото биха видели фойерверк в небето над тях. От всеки ъгъл, от всяка дупка към него започват да се стичат дрипави човешки същества — очите им светят лукаво като на дребни хищници. Хенри продължава да върви напред, обзет от безпокойство, но същевременно и от странно безразсъдство. В кръвта му пулсира нещо, което превръща страха му в някакво съвсем различно усещане — чувство на повишена готовност, на необичайно единство между духа и тялото.
Първи до него стига някакъв подобен на невестулка човек, който куца невероятно силно. В едната си костелива ръка държи кожарски нож — високо, за да може Хенри да го види, но същевременно по начин, който намеква, че това е съвсем невинна вещ, все едно, че се кани да го върне някому. Според Хенри атмосферата е изпълнена не толкова с опасност, колкото с усещането, че се разиграва фарс.
— Давай парите — заявява дребосъкът със скърцащ глас и гримасничи като шимпанзе, без да престава да размахва острието на една ръка разстояние от гърдите на Хенри.
Хенри се взира в очите на нападателя. Човекът е с цяла глава по-нисък от него и сигурно наполовина по-лек.
— Бог да ти прости — изръмжава Ракъм и вдига юмруци, които по размер се доближават до ръбестия череп на нападателя. — Дано прости и на мен, защото ако направиш само още една крачка, кълна се, че ще те просна на земята.
Гъргорейки уплашено, дребосъкът започва да отстъпва, едва не се препъва в камък от настилката, обръща се и изчезва с куцукане. Няколко други обитатели на Сейнт Джайлс, които са се упътили към Ракъм, спират и също се оттеглят, решавайки, че той в крайна сметка не е такава лесна плячка, каквато изглеждаше.
Само един човек не се отказва; само един човек продължава да напредва към него. Това е хилава млада жена, облечена в нещо, което според Хенри е бяла нощница, наметнала върху нея черно мъжко палто, а за шал използва дантелено перде. Също като просякинята, и тя не носи шапка, но нежното й личице е по-свежо, а косата й — червена. Тя застава смело на пътя на Хенри и развързва небрежно шала си, разкривайки осеян с лунички гръден кош.
— Имате ръката ми за шилинг, сър — заявява тя, — и всяка друга част на тялото ми срещу два.
Ето на, каза го. Стои в сянката му и чака.
Най-неочаквано Хенри Ракъм бива обзет от пълно спокойствие, безплътна безметежност, каквато не е изпитвал и преди да потъне в сън без сънища. Това е моментът, от който се е боял и който е желал от толкова време — собственото му посвещаване в света на чувствените удоволствия, кръстосван от госпожа Фокс с достойнство и замах. Толкова често е виждал в представите си това момиче (или някое като него); и ето я сега тук, от плът и кръв. За свое облекчение той установява, че тя изобщо не е някаква прелъстителна сирена, а истинско дете — дете с гурелясали очи и драскотина на бузата.
Колко се страхуваше, преди да събере смелост и да дойде тук днес, че добрите му намерения са обикновена измама, крехка илюзия, съхранена единствено от една географска случайност. Как го преследваше страхът, че ако Бог някога го благослови да има своя енория, при първата обиколка на бедняшките улици ще попадне на такова беззащитно същество като това, което се е изправило насреща му, и ще се възползва от него! Но ето я тук — проститутка, уличница, пропаднало създание, което току-що му даде недвусмислено разрешение да постъпи с нея, както пожелае. А какво желае той? Тя диша повърхностно, с леко разтворени устни, вдигнала очи към него, в очакване на неговото одобрение, без да съзнава, че вече му е дала безценен дар — възможност да прецени истинската си природа. Той вече знае — каквото и да желае, към каквото и да се стреми грешното му сърце, то не е тази малка купчина от жалка плът и кости.