Аленото цвете и бялото
- Автор: Фейбър Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Аленото цвете и бялото». Краткое содержание книги:
Само след няколко минути всякаква илюзия за почтеност изчезва; солидността и правите линии на Оксфорд Стрийт са невидими за окото и вече почти забравени, изтикани на заден план от кошмарния образ на упадъка — упадъка на самите улици, на порутените къщи от двете им страни, на плътта и духа на жалките им обитатели.
Наистина, казва си Хенри, тази част от града е като преддверие на ада, практически нещо като чакалня за екарисажа. Във вестниците пише, че тук се забелязва голямо подобрение в сравнение с петдесетте години на века, но как е възможно това да бъде истина? Той вече успя да забележи отрязана кучешка шава, гниеща в една канавка и червеите, плъзнали по оплезения й език; видя полуголи деца, които се замеряха с камъни, а изпитите им лица бяха разкривени от ярост и злорадство; видя безброй привидения от неопределим пол, които го следяха през изпочупените прозорци — с хлътнали очи и плът, почти толкова сива, колкото и дрипите, в които бяха облечени. Смущаващо голям брой от тях като че ли живееш под земята — в приземни етажи, до които се стигаше по тъмни стълбища, подобни на кладенци, а понякога и по разнебитени дървени стълби. Мокро пране, изпоцапано със сажди, висеше по въжета, опънати между прозорците; тук-там по някой дрипав чаршаф се вееше на вятъра като знаме, чиито отличителни белези са избелели кафеникави петна от кръв.
Хенри Ракъм е тук с една-единствена цел — да промени нещо. Той не може да се намеси така, както прави госпожа Фокс, но все пак може да предизвика някаква промяна.
Само минути след появата му към него се насочва някаква грозна жена на средна възраст, може би дори по-млада, навлякла пищна рокля по модата от епохата на Регентството, която обаче е цялата изпъстрена с кръпки. Тя не носи нито шапка, нито шал, а приветствената й усмивка разкрива всички зъби, които са й останали — може би е проститутка?
— Ще отделите ли няколко пенита за една нещастница, сър?
Значи е просякиня.
— За храна ли ти трябват? — пита Хенри, защото се бои да не го вземат за наивник. Копнее да прояви щедрост, но му се струва, че дъхът й мирише на алкохол.
— Вий го казахте, сър. Да хапна нещо. Умирам от глад, от вчера нищичко не съм яла.
Очите й грейват алчно, тя започва да кърши подпухналите си ръце.
— Ако искаш… — той се колебае, съпротивлява се срещу хищния й поглед, който теши душата му както птица тлъст червей. — Да те заведа на едно място, където продават разни неща за ядене? Ще ти купя всичко, което поискаш.
— О, не, сър — възкликва тя, видимо възмутена. — Че къде ще иде доброто ми име? Аз държа на него, деца имам.
— Деца ли? — през ум не му е минало, че тя може да има деца — няма нищо общо със закръглените майки с гладки лица, които е свикнал да вижда в църквата.
— Пет дечица, сър — уверява го тя, протегнала ръце, сякаш всеки момент ще сграбчи ръкава му. — Пет; двечки са ми още съвсем бебета, и ’се реват, пък мъжът ми ги не трае, сър, щото трябва да си почива. Почва да ги бие, сър, както са си в креватчетата, докато млъкнат. Та си мисля, сър, щото сте мил човек, ако дадете някое пени, да си купя „Майчина отмора“ от аптекаря, от нея спят като ангелчета.
Хенри вече е пъхнал ръка в джоба си, когато осъзнава ужаса на чутото.
— Но… но… трябва да убедиш мъжа си, че не бива да бие децата! — заявява той. — Може да се случи ужасно нещастие…
— Така е, сър, ’ма и той е толкоз капнал, нали се блъска по цял ден, иска да поспи през нощта, а бебетата са толкоз ревливи, нали ви казвам, едното млъкне, пък ревне другото — тежко е, сър, пък са ми шест.
— Шест ли? Нали току-що каза пет?
— Шест са, сър, ма едното е толкоз кротичко, се едно, че го няма.
Двамата изпадат в странна безизходица насред мръсната улица. Той стиска монетата в дланта си и се колебае. Тя облизва устни, страхува се да каже нещо повече, за да не отблъсне щедростта му.
— Децата не плачат от желание да причиняват неприятности — казва Хенри, който още се опитва да се пребори с представата как някой бие невинни дечица в леглата им. — Мъжът ти би трябвало да го знае. Плачат, ако са гладни или ако им е мъчно.
— Вий го казахте, сър — кима тя с готовност и се взира дълбоко в очите му. — Разбирате ме вий. Гладни са ами. И много, ама мноого им е мъчно.
Хенри въздъхва и прогонва подозренията си. Благотворителността е невъзможна без проява на доверие, или поне доброто желание да се поеме риск. Така да бъде, жената наскоро е пила нещо по-силно и се опитва посвоему да предизвика съчувствието му — и какво от това? Проявата на доброта няма да я поквари повече; пък и децата й, колкото и да са на брой, не бива да страдат заради греховете й.