Въпросът и Възражението
- Автор: Несс Патрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Златка Паскалева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Въпросът и Възражението». Краткое содержание книги:
— Разбирам — отвръщам.
Тя се загръща по-плътно с наметката си срещу надигналия се вечерен бриз. Вървим в мълчание към палатката лазарет.
— Чий живот си спасила? — питам.
— Моля? — тя ме поглежда, искрено объркана.
Спираме. Нямам нищо против.
— Преди много години — казвам. — Корин ми разправи, че са те изхвърлили от Съвета, защото си спасила нечий живот. Кого спаси?
Тя се взира в мен замислено, пръстите й потъркват челото.
— Може би се виждаме за последен път — допълвам. — Може да не се върна. Ще бъде добре, ако знам за теб нещо хубаво и не ми се наложи да умра с мисълта, че всъщност си била просто една дърта досадница.
Малко остава тя да се усмихне, но поривът угасва бързо, в очите й отново се появява вечната тревога.
— Кого спасих ли? — казва. Поема дълбоко въздух. — Спасих един враг на държавата.
— Какво?
— Възражението така и никога не е съществувало легално — тя закрачва в различна посока, към заледения бряг на езерото. — Мъжете, които воюваха във войната с диваците, не одобряваха методите ни, независимо колко ефективни бяха — поглежда ме. — А те бяха много ефективни. Толкова ефективни, че когато Хейвън беше възстановен, ръководителките на Възражението влязоха в Съвета.
— Затова ти си мислиш, че стратегията от тогава може да проработи отново. Срещу по-мощна и по-добре организирана сила.
Тя кимва и пак потърква чело. Изненада съм как няма рана там от това постоянно пипане.
— Хейвън поднови живота си — продължава. — Използваха пленените диваци по строежите и прочие. Някои хора, обаче, не бяха доволни от новото правителство. Някои хора вече не разполагаха с толкова власт, с колкото смятаха, че трябва да разполагат — тя потреперва под наметката. — Хора от Възражението.
Чак тогава осъзнавам смисъла на думите й.
— Бомби — казвам.
— Точно така. Някои хора бяха така погълнати от войната, че я продължиха сами за собствена изгода и след победата над диваците.
Тя се извръща, може би не иска да виждам лицето й, може би тя не иска да вижда моето, да вижда неодобрението, изписано на него.
— Името й беше госпожа Трейс — говори на езерото, на студеното нощно небе. — Умна, силна, уважавана, но държеше да командва. По тази причина никой не я искаше в Съвета, в това число и бившите членове на Възражението, тя се усети изоставена и реагира остро.
Отново ми обръща гръб.
— Имаше и поддръжници. Подхвана кампания с взривове. Не по-различна от тази, която ние провеждаме в момента срещу Кмета, разликата беше само в това, че тогава се предполагаше да цари пълен мир — вдига очи към луните. — Специализира се в изработката на онова, което днес наричаме бомба Трейс. Оставяше я някъде, където войниците да я намерят, а самата бомба си приличаше на най-обикновен пакет. Не се взривяваше, ако не усети до себе си сърдечния ритъм, пулса на ръката, която я хване. Пулсът я активира и ако си запознат, вземеш ли я, веднага разбираш, че е активна и че ще се взриви в мига, в който я пуснеш. Така че, ако я пуснеш, но не си успял да я обезвредиш преди това… — свива рамене. — Бум.
Взирам се в облака, преминаващ пред двете луни.
— Лош знак — промърморва госпожа Койл.
Хваща ме под ръка и пак тръгваме към лазарета.
— Тогава не бяхме точно във война — продължава. — По-скоро беше нещо като конфликт. А за всеобща радост в един момент, по стечение на обстоятелствата, госпожа Трейс беше смъртно ранена.
Настъпва мълчание, чуват се само стъпките ни и Шумът на мъжете, хрускав и ясен в нощния въздух.
— В крайна сметка обаче излязло, че не е смъртно ранена, нали? — отбелязвам.
Тя поклаща глава.
— Аз съм много добра лечителка — стигаме входа на лазарета. — Двете се познавахме отдавна, бяхме приятелки още като малки момиченца у дома, в Стария свят. Нямаше как да не я спася — потрива ръце. — За това ме изхвърлиха от Съвета. А нея изчакаха да оздравее напълно и после я екзекутираха.
Поглеждам я, мъча се да я разбера, да проумея онова, което е добро в нея, и онова, което е трудно, тежко и объркано, онова, което я е превърнало в човека, който сега стои пред мен.
Ние самите сме решенията, които вземаме. И които трябва да вземем на всяка цена. Това сме ние, нищо друго.
— Готова ли си? — пита тя пак, вече за последен път.
— Готова.
Влизаме в палатката.
Раницата ми е вътре, госпожа Койл сама я е опаковала, раницата, която ще нося, докато Уилф ме вози, раницата, която ще внеса в града. Пълна е с храна, напълно невинна храна, която — ако всичко мине по план — ще трябва да ми осигури достъп в града, ще ми позволи да премина край стражите, да вляза в катедралата.