Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Кацарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)». Краткое содержание книги:
Тъй като се достигна до състезание между привързаността и себеотрицанието, за облекчение на капитана Уолтър се намеси извънредно успешно. С много приказки те двамата успяха горе-долу да накарат стария Сол Джилс да се примири с предстоящото събитие или по-скоро до такава степен го объркаха, че той започна нищо да не осъзнава ясно — дори болката от раздялата.
Не му остана много време да мисли за всичко, защото още на другия ден Уолтър получи от управителя мистър Каркър необходимите документи за пътуването и екипировката, а наред с това бе уведомен, че „Син и Наследник“ заминава след две седмици или най-много един-два дни по-късно. В суетнята, предизвикана от приготовлението, съзнателно засилвана от Уолтър, старият човек загуби и малкото самообладание, което притежаваше. И така, денят на заминаването бързо приближаваше.
Капитанът, постоянно осведомяващ се за всичко, което става, посредством ежедневните си справки с Уолтър, виждаше, че времето преди отплуването лети, без да се удава случай — изглежда, вероятността за подобен случай бе малка — за изясняване положението на нещата. Чак след голямо обмисляне на този проблем и дълги размишления относно неблагоприятното стечение на обстоятелствата на капитана му хрумна блестяща идея. Ами ако посети мистър Каркър и се опита да научи от него какъв точно е брегът на приземяване?
Тази идея много се понрави на капитан Кътъл. Тя го осени в момент на вдъхновение точно когато рано сутринта след закуска си пушеше лулата на Бриг Плейс. Достойна бе тя за тютюна. Щеше да успокои съвестта му, съвест на честен човек, малко обезпокоена от това, което му бе доверил Уолтър и което му бе казал Сол Джилс. А би било също така и един умен и ловък ход в името на дружбата. Той внимателно ще прецени мистър Каркър и ще говори много или малко в зависимост от характера на този джентълмен, в случай че разбере, че те добре се разбират или точно обратното.
И така, без да се страхува, че Уолтър ще се изпречи пред очите му (знаеше, че той опакова в къщи багажа си), капитан Кътъл отново се издокара с ботите и траурното си украшение и предприе втората си експедиция. Но този път не купи букет за подарък, тъй като отиваше на служебно място, но в петлиците си затъкна малък слънчоглед, за да може видът му приятно да напомня за селото. И с този слънчоглед, бастуна си на бучки и твърдо колосаната си шапка той се насочи към кантората на „Домби и Син“.
След като гаврътна в една кръчма наблизо чаша топъл грог, за да събере мислите си, капитанът се втурна към двора, преди да е изчезнало благотворното въздействие на алкохола, и внезапно се изправи пред мистър Пърч.
— Приятелче — обърна се към него капитанът с увещаващ тон. — Един от управителите ви се нарича Каркър.
Мистър Пърч се съгласи с това, но даде да се разбере, както му повеляваше служебният дълг, че всички управители са заети и изобщо не се очаква някога да се освободят.
— Виж какво, приятелю — прошепна капитанът в ухото му, — казвам се капитан Кътъл.
Капитанът кротко бе притеглил Пърч с куката към себе си, но мистър Пърч се измъкна — не толкова съзнателно, а по-скоро поради внезапното си потръпване при мисълта, че ако такова оръжие ненадейно се покаже на мисис Пърч в настоящото й състояние, надеждите на тази дама ще бъдат съкрушени.
— Ако бъдеш така добър да съобщиш за идването на капитан Кътъл, когато ти се удаде възможност за това — каза капитанът, — аз ще изчакам.
След като изрече тези думи, капитанът седна върху поставката на мистър Пърч, извади носната си кърпа от дъното на твърдо колосаната си шапка, като стисна шапката между коленете си (без да й разваля фасона, тъй като тя не бе в състояние да се огъне от човешка плът), разтри добре главата си и сякаш се поосвежи. После оправи косата си с куката и продължи да седи, като оглеждаше кантората и съзерцаваше чиновниците с безмълвно уважение.
Капитанът бе толкова невъзмутимо спокоен и изобщо беше такава загадъчна личност, че прислужникът Пърч се стресна.
— Какво беше името, което казахте? — попита мистър Пърч, като се наведе над седналия на поставката капитан.
— Капитан — раздаде се силен дрезгав шепот.
— Да — отвърна Пърч и поклати глава.
— Кътъл.
— О! — възкликна мистър Пърч със същия тон — несъзнателно той бе възприел неговия тон, тъй като дипломатичността на капитана бе неотразима. — Ще видя дали е свободен сега. Не зная. Може би ще ви отдели една минута.