Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Кацарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)». Краткое содержание книги:
— Защо тя никога не спира, Флой? — понякога я питаше то. — Струва ми се, че ме отнася.
Но Флой винаги успяваше да го успокои и утеши. И всеки ден за него бе радост да я накара да положи глава върху възглавницата му и да си почине.
— Ти винаги се грижиш за мен, Флой. Нека сега аз да се погрижа за теб.
Те подреждаха възглавниците в едното ъгълче на кревата и той седеше, облегнат върху тях, докато тя лежеше до него. Пол често се навеждаше да я целува и прошепваше на околните, че тя е уморена и че е седяла до него толкова нощи наред.
Така горещият и светъл ден постепенно се стопяваше и върху стената отново почваше да танцува златистата вода.
Посещаваха го трима важни доктора — те се срещаха долу и се изкачваха заедно — и в стаята се възцаряваше такава тишина — Пол така внимателно ги наблюдаваше (макар че изобщо никого не разпитваше какво са казали те), че той дори долавяше различното тиктакане на часовниците им. Най-голям интерес обаче проявяваше към сър Паркър Пепс, който винаги присядаше до леглото му. Пол отдавна беше чул да казват, че този джентълмен е присъствувал, когато майка му е притискала Флорънс в обятията си и е умряла. И той не можеше да забрави това. Харесваше го поради тази причина. И не се страхуваше.
Хората около него продължаваха необяснимо да се сменят както през първата нощ в дома на доктор Блимбър — с изключение на Флорънс. Флорънс неизменно оставаше, но този, който доскоро бе сър Паркър Пепс, сега бе баща му, седнал с подпряна върху ръката си глава. Старата мисис Пипчин, задрямала в креслото, често се превръщаше в мис Токс или леля му. И Пол беше доволен, че може само да затвори очи и спокойно да очаква какво ще се случи по-нататък. Но фигурата с подпряната върху ръката глава идваше толкова често и оставаше така дълго, като седеше неподвижно и тържествено, без да говори, без да се обръщат към нея, рядко откриваща лицето си, че Пол без особен интерес се питаше дали тя е истинска. А нощем със страх я гледаше как седи там.
— Флой — каза той. — Какво е това?
— Къде, миличък?
— Долу на кревата.
— Там няма нищо друго освен татко.
Фигурата вдигна глава, изправи се и като приближи до него, попита:
— Мое родно дете! Не ме ли познаваш?
Пол се взря в лицето и си помисли: нима това е баща му? Но лицето, така променено според него, се сгърчи сякаш от болка пред погледа му. И преди той да успее да протегне ръце, за да го хване и притегли към себе си, фигурата бързо се извърна от малкото креватче и излезе през вратата.
Пол погледна Флорънс с разтуптяно сърце, почувствувал какво ще му каже тя, и я възпря, като допря лицето си до устните й. Когато забеляза фигурата пак да седи на кревата долу, той се обърна високо към нея:
— Не се тревожи толкова за мен, скъпи татко! Аз наистина съм много щастлив.
Веднага щом баща му дойде и се наведе над него — той стори това много бързо и без колебание, — Пол го обгърна през врата и му повтори няколко пъти същите думи с много сериозен глас. И всеки път, когато Пол отново го виждаше в стаята си по което и да е време, денем или нощем, той казваше високо:
— Не се тревожи толкова за мен, скъпи татко! Аз наистина съм много щастлив.
Оттогава той започна всяка сутрин да повтаря, че бил много по-добре и че трябвало да предадат това на баща му.
Колко пъти златистата вода танцува върху стената! Колко нощи наред тече тъмната, тъмна река към морето въпреки усилията му! Пол никога не ги преброи, нито се опита да научи. Ако добротата на окръжаващите го или неговото усещане за нея бяха в състояние да нарастват, то тогава с всеки изминат ден околните ставаха все по-добри, а той — по-признателен. Но дали дните бяха много или малко на брой, на кроткото момче му се струваше, че няма голямо значение.
Една нощ той дълго размишлява за майка си и за портрета й долу в гостната и му хрумна мисълта, че навярно тя е обичала милата Флорънс повече, отколкото баща й я обича, щом като я е притискала в обятията си, когато е почувствувала, че умира — дори той, нейният брат, изпълнен с такава дълбока любов към нея, не би могъл да изпитва такова силно желание за това. В потока от мисли възникна идеята да попита дали някога е виждал майка си, защото той не си спомняше дали са му казвали да или не, тъй като реката течеше неспирно и замъгляваше съзнанието му.