Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Кацарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)». Краткое содержание книги:
— Флой, виждал ли съм някога мама?
— Не, скъпи, защо?
— А виждал ли съм някога нечие добро лице като маминото, взряно в мен, когато бях бебе, Флой?
Той попита колебливо, сякаш пред очите му бе изплувало едно лице.
— О, да, мили!
— Чие, Флой?
— На старата ти кърмачка. Често си го виждал.
— А къде е сега старата ми кърмачка? — каза Пол. — И тя ли е умряла? Флой, всички ли ние сме умрели освен теб?
В стаята настъпи суетня за един миг — а може и за по-дълго, но така изглеждаше — и после отново всичко стихна. Флорънс, със съвсем пребледняло, но усмихнато лице, облегна главата му на рамото си. Рамото й силно трепереше.
— Покажи ми тази стара кърмачка, Флой, моля те!
— Тя не е тук, скъпи. Ще дойде утре.
— Благодаря ти, Флой!
След тези думи Пол притвори очи и заспа. Когато се събуди, слънцето се издигаше високо и денят бе ясен и топъл. Той полежа малко, загледан в отворените прозорци и разветите от вятъра шумолящи завеси, а после попита:
— Флой, вече утре ли е? Тя дойде ли?
Някой сякаш бе отишъл да я търси. Навярно Сузан. Когато си бе затворил очите, стори му се, че я чу да му казва, че щяла скоро да се върне, но не погледна да я види. Тя удържа думата си — навярно изобщо не бе тръгвала, — но първото нещо, което чу след това, беше шумът от стъпки по стълбите и тогава Пол се събуди — събуди се духом и тялом — и седна в кревата си. Сега той виждаше всички около себе си. Нямаше я сивата мъгла около тях, която понякога ги обгръщаше нощем. Той разпозна всички до един и ги извика по име.
— А кой е това? Това ли е старата ми кърмачка? — попита детето, като проследи със сияеща усмивка влизащата фигура.
Да. Чужд човек не би пролял толкова сълзи при вида му, не би го нарекъл „скъпото ми момче, хубавото ми момче, бедното ми, родно, измъчено дете“. Чужда жена не би приклекнала до креватчето му, не би поела измършавялата му ръчица и не би я притиснала до устните и гърдите си с чувството на човек, ползуващ се с правото да го милва. Чужда жена не би могла да забрави така за всички наоколо освен за него и Флой и не би била преизпълнена от такава нежност и състрадание.
— Флой! Лицето й е добро и мило — възкликна Пол. — Радвам се да го видя отново. Не си отивай, моя стара кърмачко. Остани тук.
Всичките му сетива се бяха изострили и той дочу познато име.
— Кой спомена Уолтър? — попита той и се огледа. — Някой спомена Уолтър. Той тук ли е? Много бих искал да го видя.
Никой не му отговори веднага, но баща му бързо нареди на Сузан:
— Извикай го обратно тогава. Нека да се качи.
След кратък промеждутък от време, през което Пол усмихнато наблюдаваше кърмачката си с учудване и интерес, отбелязвайки, че тя не е забравила Флой, Уолтър бе доведен в стаята. Откритото му лице и държане, както и засмените му очи винаги се бяха харесвали на Пол. И сега, щом Пол го зърна, той протегна ръка и каза:
— Сбогом!
— Сбогом ли, дете мое? — учуди се мисис Пипчин и се втурна към момченцето. — Защо „сбогом“?
За миг Пол я погледна със замислено лице, както толкова често я бе наблюдавал от ъгълчето си край камината.
— Да! — спокойно рече той. — Сбогом! Скъпи Уолтър, сбогом! — добави той, като извърна глава в посока на Уолтър и отново протегна ръка. — Къде е татко?
Пол усети дъха на баща си по бузата още преди да е изрекъл следните думи:
— Не забравяй Уолтър, скъпи татко — прошепна той и се взря в лицето му. — Не забравяй Уолтър. Аз обичах Уолтър. — Тънката ръчица махна във въздуха, сякаш пак казваше на Уолтър „сбогом“.
— Сега нека да легна — каза той, — а ти, Флой, ела близо до мен. Искам да те виждам.
Сестричето и братчето здраво се прегърнаха, а златистата светлина заструи в стаята и ги озари, слети в обятията си.
— Как бързо се носи реката между зелените брегове и тръстиките, Флой! Вече съвсем наближава морето. Чувам вълните. Те винаги така са говорели.
После той й каза, че от люлеенето на лодката по течението се унасял. Колко зелени бяха сега бреговете, колко ярки цветята по тях и колко високи тръстиките. Сега лодката излезе в морето, но продължаваше все така леко да се плъзга. А сега пред него се изпречи бряг. Кой стоеше на сушата?…
Той скръсти ръце, както правеше при молитва. Пол не пусна Флой — те видяха само как скръсти китките си на гърба й.