Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)

Никой повече не чу поздрави от капитана. А букетът му, след като престоя цялата нощ във вестибюла, на сутринта бе захвърлен в боклукчийската кофа. Хитроумният план на капитана, засегнат от едно крушение на по-големи надежди и по-възвишени намерения, бе напълно разбит. По същия начин, когато лавината отнася цяла планинска гора, клончетата и храстите ги сполетява същото нещастие като това на дърветата и те всички умират заедно.

Когато Уолтър се завърна у дома в неделя вечерта след дългата си разходка със знаменателен завършек, той отначало бе твърде погълнат от новината, която трябваше да им съобщи, както и от чувствата, естествено събудили се в душата му след сцената, видяна със собствените му очи, за да забележи, че чичо му очевидно не е запознат с известието, което капитанът се бе наел да му съобщи, или пък че капитанът му прави знаци с куката си, предупреждавайки го да избягва темата. Впрочем не можеше да се каже, че знаците на капитана бяха разбираеми, колкото и внимателно да се следяха. Също като китайските мъдреци, за които се казва, че по време на беседа изписвали във въздуха някои учени думи, напълно непроизносими, капитанът описваше такива зигзаги и завъртулки, каквито никой човек, непосветен предварително в тайната му, не би могъл изобщо да проумее.

Обаче след като капитан Кътъл разбра какво се бе случило, се отказа от опитите си, тъй като прецени, че няма почти никакъв шанс да проведе кратък, непринуден разговор с мистър Домби преди заминаването на Уолтър. Но като призна сам пред себе си с разочарована и помръкнала физиономия, че Сол Джилс трябва да научи новината, а Уолтър трябва да замине — засега приемайки нещата такива, каквито са, без те да са предварително осветлени или променени за добро посредством умелото вмешателство от страна на някой приятел, — капитан Кътъл продължаваше да изпитва непоколебимата увереност, че той, Нед Кътъл, е най-подходящият човек за мистър Домби и че за да се обезпечи бъдещето на Уолтър, е необходимо единствено те двамата да се срещнат помежду си. Капитанът не можеше да забрави как прекрасно се бяха погодили те двамата с мистър Домби в Брайтън, с каква деликатност бе проговарял всеки един от тях в нужния момент, как точно се бяха преценили един друг и как той, Нед Кътъл, в труден миг на живота бе посочил необходимостта от тази среща и бе довел разговора до очакваната развръзка. При наличието на всички тези аргументи капитанът се успокояваше с мисълта, че макар Нед Кътъл да е принуден под натиска на събитията да бъде едва ли не безполезен за момента, като се държи здраво, в най-скоро време той ще опъне платна и ще удържи пълна победа.

Под влияние на това невинно заблуждение капитан Кътъл стигна дори дотам, да обмисля в главата си — междувременно той седеше и гледаше Уолтър, като пророни сълзи по яката на ризата си, докато слушаше разказа му — дали не би било извънредно изискано, а също и извънредно дипломатично, ако при евентуална среща мистър Домби му отправи покана да се отбие на овнешко в Бриг Плейс някой ден, посочен от самия мистър Домби, и тогава на чашка да поведе разговор за бъдещото развитие на младия си приятел. Но неуравновесеният характер на мисис Макстинджър, както и опасението, че по време на такава беседа тя може да се настани на лагер в коридора и оттам да произнесе някаква проповед, неласкателна по своя характер, послужиха като спирачка спрямо намеренията на гостоприемния капитан и поугасиха желанието му да мисли за тяхното осъществяване.