Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
Свещта се е стопила и тънкото пламъче мъждука в кладенчето размекнат восък.
Скоро мазето ще потъне в мрак и Зое изпитва страх. Чувства как топката в стомаха й нараства и се опитва да я премахне, притискайки я с две ръце.
Гаетан мълчи. И той долавя приближаващата опасност.
Първият ден на новата година. Двамата сами в мазето. След три дни той си тръгва. И няма да се видят преди, преди… Доста време.
Неоновото осветление в мазето светва и те чуват стъпки в коридора, които идват насам.
Всеки чете в очите на другия същия страх.
Чуват приближаващи стъпки, гласове на заблудили се хора, които търсят паркинга, твърдят, че е насам, не, натам. Сетне вратата хлопва, гласовете заглъхват, неонът примигва и угасва.
Гаетан катурва бутилката шампанско в желанието си да изцеди последната капка. Зое си казва, че той иска да си даде кураж, и той като мен се страхува. Тя се взира в тъмнината в неясния и размазан силует и сърцето й лудо бие. Иска да стане и да му каже, хайде, идвай, връщаме се горе. Не знае как да постъпи. В стомаха и в главата й е пълна каша. Всичко се люлее. Не е много убедена, че краката й ще я издържат.
Той е постлал палтото на Зое на земята, събул е балеринките й, свалил й е чорапогащника. Затрудни се със сутиена и Зое избухва в смях, който изведнъж замира. Вече не знае дали да се смее, или да плаче. Трепери като вейка, ръката му, която се опитва да разкопчае сутиена й, също трепери и се лута. В мазето е студено, но на нея й е горещо. Прошепва едва чуто, за пръв път ми е… Той отвръща с уверен тон, знам, не се бой… и на нея й се струва, че е много голям, много силен, много възрастен, много по-възрастен от нея, чуди се дали вече го е правил. Не се осмелява да попита. Иска да се долепи до него, да се остави в ръцете му и вече изобщо не се страхува. Той няма да я нарани, сигурна е.
Той си събува кецовете, разкопчава си панталона, сваля го, подскачайки на куц крак и едва не губи равновесие, което я разсмива.
Той се отпуска върху нея и тя казва, говори ми с гласа, който ме успокоява.
Той не разбира какво иска да каже Зое. Знам, знам, не се бой, до теб съм… сякаш в мазето се е притаила друга опасност.
И изведнъж я обзема странно чувство на лекота.
И тогава всичко става лесно. Сякаш не е тя, а някоя друга, или сякаш съвсем си е изгубила ума. В мазето са само двамата, а на нея й се струва, че са сами в целия град, че сърцето на града е престанало да тупти, че мракът се е сгъстил, за да ги предпази. Луд съм по теб, казва той с гласа, който я успокоява, казва й, че няма да й причини болка, толкова те обичам, Зое. Кратката думичка „Зое“ е като опора в нощта, а тя се е прилепила към него, гола, паникьосана, с ръце на гърдите, „Зое“, думичката, която чува от всички в училище, вкъщи, се раздипля, разраства се до неузнаваемост, придобива гигантски размери, закриля я и страхът изчезва. Светът престава да се върти, затаява дъх също както и тя затаява дъх, когато той прониква в нея, леко, много леко, без да я насилва, без да бърза, и тя се разтваря, вече не разсъждава, не чува, единствено важното в момента е любовта, изпълнила ги докрай, любовта, изпълнила я докрай. Тя принадлежи само на него и той принадлежи само на нея, двамата са едно кълбо с криле, едно кълбо с корени, което се носи из вселената. Върти се, без да спира. Не престава да се върти и тя не знае дали някой ден отново ще докосне земната твърд…
В един момент…
В един момент се разделят, той наклонява глава наляво, тя надясно и двамата се гледат, учудени, замаяни. Той припява песента на Кабрел, обичам те до смърт, обичам те до смърт, и тя бавно го целува с вещината на зряла жена.
Никога вече няма да е същата. Направила го е.
Качиха се в апартамента и си легнаха в голямото легло на Зое.
Гаетан предложи да не вземат асансьора, а да тичат по стълбите, и пое пръв нагоре, тя се провикна, той не играе честно, не я е изчакал. Не е сигурна, че може да се състезава по тичане, защото е жена, с женска конструкция, с гърди, с крака на жена. Чувства се отпаднала. Има усещането, че внезапно е пораснала и всички ще го забележат. Отново вижда случилото се, казвайки си, че изобщо не би била в състояние да си го представи. Тъжна е. Мъничко. Но в същото време не е тъжна, защото видяното й харесва. Много й харесва. Чуди се дали Ема е имала нейния късмет. А Жертрюд, дали го е направила вече? Ами Полин? Затичва се нагоре по стълбите. Той спира, тя го достига, той я грабва и я завърта, сякаш танцуват някакъв балет, целуват се на всяка площадка. Страхът е зад гърба им. Направили са го.