Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
— Какво ще правим тази вечер, Гари? Няма да мухлясваме тук… Ще отидем при Питър и Рупърт, нали са в Париж? Ще празнуваме, ще клюкарстваме, ще будуваме, ще пием Джони Бързата крачка и ще пушим цигари, които замайват главата. Защото не съм в настроение да стоя тихо и мирно! В полунощ ще разцелуваме всички наши обични хора и ще излезем да се веселим, съгласен ли си?
— И аз искам да изляза на улицата с Гаетан, мамо. Ще вземем една свещ, чаша шампанско и ще отидем да се целунем там, където всичко започна — каза на свой ред Зое с изражение на монахиня поклонничка.
— Гари, чу ли какво казах? — раздразнено извика Ортанс.
Гари не чуваше, зает с писането на някакъв SMS, скрил ръцете си под масата.
— Гари? Какво правиш? — сега Ортанс наистина се нервира. — Обзалагам се, че дори не чу гениалната ми идея!
Говори на сина ми, сякаш й принадлежи, не можа да се сдържи да не отбележи наум Шърли. Разбунтувай се, сине, разбунтувай се, кажи й, че току-що си получил съобщение от Шарлот Брадсбъри, че тя е в Париж и ще изтърчиш при нея.
Гари вдигна глава, усмихнат. Може наистина да е Шарлот, обнадежди се Шърли. Не ми се нрави мисълта някой да смята, че синът ми му принадлежи, помисли тя и веднага се нарече обсебваща майка. Но само той ми остана!, изтръгна се вик от сърцето й. И тя притвори големите си тревожни очи на жена, която чувства как я избутват към ъгъла, защото е изгубила дългоочакваната си любов на закопняла за ласки женска. Никога вече няма да бъда закопняла за ласки женска, примирено си помисли тя, пришпорвайки се с думи, за да си възвърне достойнството. Реагирай, драга моя, реагирай, но без капка злоба и остави тия двамата да се обичат както си искат, това не те засяга. Отчаянието я връхлетя и тя заопипва за салфетка или за края на покривката, за да занимае ръцете си и да се опита да се успокои.
— Маестрото ми пожелава чудесна година — отговори най-после Гари, затваряйки капачето на телефона си. — Според думите му новата година ще бъде хубава. Казва също, че е щастлив, че има куп проекти и очаква една жена, която е в Париж за празниците. Нещо ми подсказва, че е влюбен.
В един часа сутринта Жозефин разцелува под имела Шърли, дъщерите си, Гаетан и Гари, сложи в коша за пране бялата покривка, прибра приборите със седефените дръжки, почисти съдовете и угаси свещите, прегърна притихналата си тъжна приятелка, която молеше само да заспи и забрави, и излезе на балкона да отправи шепнешком пожеланията си към бледия полумесец.
Първи януари. Първият ден на годината. Къде ли ще ме отведе последния ден на следващия декември? В Лондон или в Париж? Сама или с някого? Със или без Филип, който така и не се обади и вероятно наблюдава лунния сърп, застанал на английския си балкон.
В мига, в който придърпа дебелата пухена завивка, до слуха й достигна женски смях, последван от мъжки глас, който шепнеше Едвиж, Едвиж, после се възцари пълна тишина… Представи си целувка, устремена към нея в нощта. Видя в това знак и се втурна към телефона да позвъни на мъжа, застанал на английския си балкон.
Набра номера със свито гърло.
Изчака да звънне няколко пъти. Стисна зъби, умолявайки го да вдигне. Потърка слепоочието си. Беше излязъл. За малко да затвори. Какво ще му кажа? Честита нова година, мисля за теб, липсваш ми. Плоски думи, които не значат нищо, не показват как сърцето ми тупти до пръсване, как дланите ми овлажняват. Ами ако пие шампанско в компанията на приятели или по-лошо, на някоя красива англичанка, която, извила глава към него и смръщила вежди, шепне, кой звъни?… Ще ми остане само бледият полумесец, на който да се сгрея. Тя прокара пръст по студените плочи на балкона, потърка го, за да го сгрее и да си даде смелост. Нарисува нещо подобно на ябълка с дълга като на фея коса, голям нос и глупава усмивка. Сигурно няма телефонен секретар или не го е включил. Спомням си как се наведе над мен в полумрака в театъра, устата му ми се видя голяма, толкова голяма, и как държеше лицето ми в ръце, сякаш го изучаваше… Спомням си мекото му сако… Спомням си топлите му ръце, обхванали врата ми, ръцете, които ме караха да потръпвам. Нищо друго не съществуваше за мен в онзи момент…
Това не са случайни жестове. Той сигурно си ги припомня в първата нощ на новата година, забулила в мрак малкия парк срещу апартамента му. Чуди се къде съм и защо не му се обаждам.
Вдигни, Филип, вдигни. Или ще затворя телефона и повече няма да се осмеля да ти се обадя. Няма да се осмеля да си помисля за теб, без да сведа глава и да въздъхна по отлетелите радостни мигове. Ще си върна строгия облик на жена, примирила се с факта, че щастието й се изплъзва. Знам тази роля наизуст, играла съм я безброй пъти, бих искала да я сменя в първия ден на годината. Ако в тази светла нощ не придобия смелост, никога няма да се получи.