Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
— Странно, защото ние всъщност не си говорехме много-много… — добавя Александър.
— Знам… Тя не беше от приказливите, беше дискретна. Но те обичаше. Идваше при теб в твоята стая, когато ти не можеше да заспиш, и лягаше до теб, гушкаше те и те приспиваше, а пък аз страшно се ядосвах от това!
— Откакто Бека е тук, а и Доти, се чувствам по-добре — заяви Александър. — Преди беше доста тъжно, само ние двамата…
— Така ли?
— Харесва ми както сме сега.
— И на мен.
Така си беше. Двамата изкараха една седмица истинска ваканция, всеки намираше вкъщи това, което му бе липсвало. Бека в стаята за бельото, превърната в нейна обител, Доти и той в неговата стая. Ненатрапчивото присъствие на Доти, която никога не иска нищо, потръпва от сдържано щастие, но не желае да го афишира от страх да не я изостави. Ани бъбри с Бека, показва й пощенски картички от родния й Бретан. Брест. Това е Брест, това Кемпер, Кемпер, повтаря тя и Бека, понеже не може да казва „р“ и „к“, мърмори неразбрано, извъртайки думите по английски.
— Доволен съм, татко.
— А пък аз съм доволен, че ти си доволен…
— Не ми се иска това да се променя.
Бека отиде да си легне в дванайсет и половина. Откакто имам истински дом, постоянно спя. Ставам истинска старица. Удобствата размекват. Когато живеех в парка, бях по-държелива. Казва го с усмивка, но е очевидно, че наистина го мисли, което не й се нрави особено.
— Струва ми се, че никога досега не съм бил толкова щастлив… — заявява Александър с въздишка.
Поглежда баща си. Широко се усмихва. И двамата се усмихват по мъжки.
— Щастлив съм — повтаря той, вперил поглед в последния шарен букет от ракети, които се пръскат в небето над парка.
Зое и Гаетан слизат в мазето. Взели са си свещ, кибрит, останалото на дъното на бутилката шампанско и две чаши, от ония, с които си изплакваш устата, когато си миеш зъбите. Гаетан драсва клечка кибрит и трепкащата светлинка прогонва донякъде мрака. Зое сяда и свива колене до тялото си, гушка се в него и се оплаква от твърдия и студен под.
— Спомняш ли си първия път… в мазето с Пол Мерсон?
— Не го видях Пол.
— Сигурно е отишъл на ски.
Тя се увива плътно с палтото си и мушва брадичка в яката, която леко я боцка.
— След три дни си тръгваш — шепне тя.
— Не го мисли. Няма смисъл…
— Не мога да не го мисля.
— Толкова ли ти харесва да си нещастна?
— А ти ще бъдеш ли нещастен? — пита тя, вирнала носле, нащрек като истинска разтревожена жена.
Зое е дълбоко развълнувана от това момче, което се прави на пораснал човек, на мъж, който се справя с живота. Тя се съмнява във всичко. Сигурно и това също е нормално, когато си влюбена. Да се съмняваш във всичко, да се безпокоиш, да си представяш най-лошото.
Той завира нос в косата на Зое и не отговаря.
Зое въздъхва. Любовта е като панаирджийско влакче, ту се издига, ту се спуска, нещата постоянно се променят. Ту съм сигурна, че ме обича, и танцувам от радост, ту се разкъсвам от съмнения и ми иде да се тръшна на земята и да умра.
— Защо си миеш косата всеки ден? — пита Гаетан, душейки косата на Зое.
— Защото не ми харесва как мирише сутрин, мирише на… сън… Зое се отпуска, раменете й се смъкват. Тя се притиска в него като животно, търсещо топлината на другаря си, за да заспи, и подава чашата си да й налее шампанско.
Жозефин се пъха в леглото до Шърли, която спи изпъната, скръстила ръце на гърдите. Жозефин си мисли, че й прилича на статуите от Средновековието, на онези забележителни жени и мъже, издялани в мрамора или камъка. Управлявали провинции, господствали над манастири, замъци, отблъсвали набезите на разбойници, на военачалници, устоявали на огъня и врящата смола, сразявали войниците насилници, които режели гърди, носове и поругавали жените. С нея сме две опустошени от мъжете жени, две жени, оттеглили се в ледената самота на замък или манастир, заспали рамо до рамо със скръстени ръце. Легнали по гръб, все едно мъртви. В Средновековието хората спели седнали. Седнали, подпрени на възглавници, опънали крака, с тяло под прав ъгъл. Хоризонталното положение ги плашело, напомняло им за смъртта.
Дю Геклен бута с муцуна вратата на стаята и се свива на кравай до леглото. Жозефин се усмихва в тъмното. Той отгатва усмивката й и идва да близне ръката й. Кучето в краката на погребалната статуя символизира преданост. Дуг е прав, аз съм вярна жена. И тя се навежда да го погали.