Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
Никога! Самото изговаряне на тази ужасна дума, убиец на всяка надежда, я подтиква да затвори, за да продължи да се надява.
Но от другата страна на Ламанша една ръка слага край на телефонния звън. Жозефин се навежда по-близо до апарата, готова да зашепне, но гласът я изпреварва и казва Тез?
Женски глас.
Жозефин онемява.
Жената продължава да говори на английски в нощта. Тя пита кой е на телефона. Казва, не ви чувам, тук е много шумно, повишава тон, вика кой е, кой е, отговорете…
Никой, иска да й отвърне Жозефин. Никой.
— Ало, ало… — повтаря жената с английския си акцент, който отвява сричките, смекчава ги, превръща „а“-то в „оу“, модулира „о“-то.
— Доти! Открих часовника ти! Беше във вашата стая, на нощното шкафче на татко! Доти! Ела с нас на балкона! В парка има фойерверки!
Гласът на Александър.
Всяка негова дума я убива. Вашата стая, нощното шкафче на татко, ела с нас.
Доти живее при него. Доти спи с него. Доти посреща Новата година с него. Той целува Доти за първата нощ на новата година. Топлите му ръце обхващат врата на Доти, устните му докосват врата на Доти и се спускат все по-надолу и по-надолу…
Болката е като вълна, която я грабва, повлича я, връща я обратно, връхлита я отново. Няколко думи, които я прерязват като с нож… Най-обикновени думи, думи, които идват от ежедневния живот. От съвместния живот. Стая, нощно шкафче, балкон. Едни такива никакви думи. Тя се обгръща силно с две ръце и люлее болката си като бомба, която ще избухне и ще я превърне в прах.
Вдига очи към небето с ням въпрос.
Защо?
— Успокои ли се? Намери ли си часовника? — пита Филип, обръщайки се към Доти, излязла при него на балкона.
— Часовникът е хубав. Подари ми го след първата ни нощ38 — припомня Доти, сгушвайки се в обятията му. — Студено ми е…
Той вдига ръка да я прегърне, разсеяно, сякаш й държи вратата на ресторанта, за да влезе. Тя забелязва и погледът й угасва.
Какво ли прави Жозефин сега, пита се Филип, следвайки с поглед един червено-зелен фойерверк, който се пръска и оставя дълга диря като черна стоножка с космати крачета на фона на черното небе. Не се обади. Щеше да се обади, ако беше с Шърли, Гари и момичетата. Значи, е излязла да посреща Нова година навън. На ресторант… в компанията на Джузепе. Вдигат чаши и си шепнат пожелания за щастие. Облечен е с морскосин блейзър, риза на сини и бели райета и избродирани инициали, с кестенявата си коса, зелените очи, напомнящи тиха вода, с леко кривата си усмивка, той винаги се усмихва, говори, разтворил широко ръце, възклицава проточено „ноо“, обърнал нагоре длани, за да изрази учудване или гняв. Подарил й е кутия шоколадови бонбони с лешници „Джандуйоти“, най-хубавите бонбони от Торино, покрай него сигурно е станала чревоугодница. Рецитира й стиховете на поета трубадур от XII век Гуиницели. Жозефин бе толкова запленена от тези стихове, че ги бе преписала на пощенска картичка и изпратила на Ирис в Мьожев. Ирис му ги бе прочела един ден, повтаряйки учудено, бедната ми сестричка, каква наивница! На нейната възраст да преписва стихчета, кажи ми, не е ли печално!
Филип бе прибрал картичката в джоба си, защото и на него стиховете много му допаднаха. Италианският е създаден да възпява любовта. Впоследствие се бе запитал защо толкова харесва тези стихове.
— Студено ми е, отивам да си взема пуловер — заяви Доти с насълзени очи, махайки ръката му от рамото си.
— Тъжен ли си? — попита Александър баща си.
— Не, защо мислиш така?
— Мислиш за мама… Тя обичаше фойерверките. Понякога тя ми липсва, знаеш ли. Искам да й кажа разни неща, но нея вече я няма.
Филип е объркан, не знае какво да отговори, изказването на сина му го сварва неподготвен. А и не му стига куражът. Говоренето е като да поставяш жалони. Ако кажа нещо безтактно, Александър ще си го спомня цял живот. Въпреки това съм длъжен да поговоря с него.
38
Виж „Бавният валс на костенурките“, цит.изд. — Б.пр.
39
Превод Силвия Вагенщайн. — Б.пр.