Острието на Тишал

И все пак работата с ръцете му го беше научила на неща, които никога не би разбрал, ако работеше само с ума си: че пластичността на материалите не е безгранична и че прекаленият натиск може да унищожава. Материалите си имат своя собствена форма. Истинското майсторство е винаги спор, борба, дори танц между волята на твореца и вътрешните свойства на материала — силата, равновесието, фундаментално заложените възможности, — определящи избраната от него форма.

Той премина покрай най-известната си скулптура — „Любовна страст“. „Страстта“ не беше най-добрата му работа, но беше може би най-приемливата за ограничените вкусове на поклонниците му. Излети от бронз, двама мъже се бяха сплели в интимна прегръдка, формите им бяха стилизирани, въплъщение на тяхната взаимна страст, сляла ги в едно цяло. Първият държеше меч, пробил корема на любовника му и излизащ от гърба му; другият стискаше два къси ножа — единият търсеше сърцето на възлюбения му, а другият вече беше забит отгоре в черепа му.

Очевидно. Дори банално.

Той се извърна от „Страстта“ и издърпа покривалото от последната си творба, своя „Давид“. Най-накрая си беше позволил да извае статуя от мрамор — материал, много по-капризен от бронза. По-висока от човешки ръст — в същия мащаб като творбата на Микеланджело, — полузавършената скулптура беше поставена върху голяма количка за товари — сега колелата ѝ бяха застопорени, — така че той да може при необходимост да я обръща и изучава при различните ъгли, под които пада светлината.

Очертанията на фигурата бяха започнали да се разпознават в белия камък. Тан’елкот я огледа критично, докато я обикаляше в кръг, и въздъхна; стремеше се да се абстрахира от всичко друго, да забрави за напрегнатостта и разочарованието си. Да вземе длетото в такова емоционално състояние, щеше да е сигурен предвестник на катастрофа. Не можеше да забрави това, което историците наричаха поредицата „Борба“ на Микеланджело — дефектни фигури, изоставени след един-единствен неточен удар с длетото.

Тан’елкотовият „Давид“ трябваше да стане по-велик от скулптурата на Буонароти; вместо съвършената мъжка красота, изваяна от земния творец, Тан’елкот беше избрал за модел по-възрастен мъж, чиито най-добри времена бяха отминали; мъж, чието лице и форми да показват сърцераздирателното бреме на това да бъдеш възлюбен от Бога и в същото време да си горд, силен и с несломима воля. Някои биха могли да видят и красотата на отишлата си младост, и белезите на времето, които обаче само са направили мъжа още по-красив.

Ала сега, докато изучаваше извисяващата се фигура, той виждаше, че обликът ѝ е започнал да се различава от неговия замисъл — в нея сега сякаш имаше две слели се изображения. Като че ли тук се е трудила и друга воля освен моята.