Кралят на зимата

— Не, господарю — казах аз, — Артър е обсаден от много врагове. Той се сражава на живот и смърт за нашето кралство и затова изпрати мен и всички мъже, които можахме да отделим. А аз трябва да му пиша и да му кажа дали тук са необходими повече войници.

— Необходими са, разбира се, че са необходими — каза Бан с най-свирепия тон, на който беше способен пискливият му глас. — Боже мой, „дали са необходими“! Значи ти доведе всички мъже, които можахте да отделите, и колко точно са тези мъже, моля?

— Шестдесет, господарю.

Крал Бан се строполи в някакъв дървен стол, инкрустиран със слонова кост.

— Шестдесет! Аз се надявах на триста! Надявах се да дойде и самият Артър. Ти изглеждаш много млад за военачалник — каза той със съмнение в гласа, след това изведнъж светна. — Правилно ли чух? Ти каза, че можеш да пишеш, нали?

— Да, господарю.

— И да четеш? — продължи той нетърпеливо.

— Да, господарю.

— Виждаш ли, Блейдиг! — викна кралят с триумфиращ глас и скочи от стола. — Някои воини могат да четат и да пишат! Това не ги прави по-малко мъжествени. Не ги принизява до нищожния статус на писарите, жените, кралете или поетите, както мислиш ти. Ха! Грамотен воин. А по някаква щастлива случайност не пишеш ли стихове? — попита ме той.

— Не, господарю.

— Колко тъжно. Ние сме една общност от поети. Ние сме членове на едно братство! Ние се наричаме фили и наша строга повелителка е поезията. Може да се каже, че това е нашата тайна задача. Може би и ти ще се вдъхновиш? Ела с мен, мой учен Дерфел.

Забравил отсъствието на Артър, Бан бързо прекоси стаята и махна с ръка да го последвам. Минахме през още няколко големи врати, една малка стая, където свиреше друга полугола арфистка, красива като първата и накрая влязохме в голяма библиотека.

Дотогава не бях виждал истинска библиотека. Крал Бан с удоволствие ми показваше стаята и наблюдаваше удивлението ми. А аз зяпнах, и нищо чудно, стаята беше пълна с ръкописи — свитък до свитък, всеки завързан с панделка и поставен в отделна кутия, а кутиите, наредени една над друга с отворите напред, приличаха на килийки на пчелна пита. Имаше стотици такива килийки, всяка със своя свитък и всяка грижливо надписана.

— какви езици знаеш, Дерфел? — попита ме Бан.

— Сакски и британски, господарю.

— А — въздъхна той разочарован. — Само груби езици. Аз владея латински, гръцки, британски, разбира се, и малко арабски. Отец Селуин, ей там, говори десет пъти повече езици, нали така, Селуин?

Кралят говореше на единствения човек в библиотеката — един стар свещеник с бяла брада, с грозна гърбица и черно монашеско расо с качулка. Свещеникът вдигна ръка да потвърди, но не вдигна поглед от струпаните на масата му свитъци. За момент си помислих, че свещеникът има пухкав шал под качулката си, но после видях, че това беше една сива котка, която повдигна глава, погледна ме, прозя се и пак заспа. Крал Бан не обърна внимание на грубостта на свещеника, а ме поведе покрай рафтовете с кутиите и заразказва за съкровищата, които беше събрал.