Небесносини грехове

Той гледаше непоколебимо в ръба на ваната.

- Не.

- Тогава защо отмести поглед?

- Защото ще започне да сияе, а не искам.

- Откъде знаеш, че ще започне да сияе?

- Защото съм вампир, а ти си истински вярваща. - Продължаваше да се взира във водата, в мрамора на ваната, навсякъде, освен в гърдите ми и в кръста, който продължаваше да виси.

- Когато ти си бил единственият вампир наоколо, никога не се е случвало кръстът ми да сияе.

Тогава той погледна бързо нагоре, след което веднага сведе поглед.

- Това не може да е вярно.

Замислих се по въпроса.

- Не мога да си спомня някога да се е случвало. Ти отместваш поглед, след това махам кръста, и продължаваме с работата си, но той не сияе.

Той се размърда във водата достатъчно, че да изпрати дребни пръски към краката ми.

- Има ли значение? - Гласът му показваше колко му бе неприятна насоката на разговора.

- Не знам - отвърнах.

- Ако не искаш да се храня, ще си вървя.

- Не става въпрос за това, Жан-Клод, честно.

Той постави ръка върху ръба на ваната и пристъпи навън.

- Жан-Клод - казах.

- Non, ma petite, не го искаш, иначе нямаше да се вкопчиш в осветения си предмет. - Той взе искрящо синя хавлия, чийто цвят съвпадаше с цвета на завивките на леглото и започна да се бърше.

- Мисълта ми е..., ох, по дяволите, не знам каква ми е мисълта, просто не си отивай.

Протегнах ръцете си назад, за да откача закачалката на веригата и вратата се отвори.

Ашър пристъпи вътре, покрит със засъхнала кръв, изцяло моя. Това трябваше да ме притесни, но не се случи. Косата му продължаваше да се спуска около раменете като плетеница от злато, а при Ашър, това не беше евфемизъм за русо. Косата му беше като златна мрежа от плътни, меки вълни. Очите му бяха толкова светло сини, като зимни небеса, но по-топли, по-... живи. Той се приближи към нас, дългото му тяло бе голо и перфектно. Белезите не го правеха по-малко идеален, а бяха просто част от Ашър, и нищо не разваляше златистата грациозност, докато той влизаше в помещението. Беше толкова красив, че дъхът замря в гърлото ми и накара гърдите да ме заболят при вида му. Исках да изрека: „Ела при нас", но гласът ми беше изчезнал заради неподправеното възхищение, докато Ашър се плъзгаше към нас с боси стъпала.

Кръстът оживя, не с изгарящата бяла светлина, която беше в джипа, но и тази бе достатъчно ярка. Достатъчно ярка, че да ме накара да замигам. Достатъчно ярка, че да ми помогне да мисля. Ашър продължаваше да е красив, нищо не можеше да промени това, но сега можех да дишам, да се движа, да говоря. Въпреки че нямах представа какво да кажа.

Досега никога кръстът ми не беше светел около него също.

Жан-Клод бе този, който каза:

- Какво си направил, mon ami, какво си направил? - Беше се обърнал с гръб към светещия кръст и използваше хавлията, за да предпази очите си.

Ашър бе вдигнал ръка, за да предпази собствените си светло сини очи.