Хайка за вълци

— Повече от два месеца чаках да ме повикате и ето че сам дойдох при вас — каза Иван Шибилев някак виновно усмихнат. — Няма ли да се намери някаква работа за мен в това село? Или да тръгна по просия?

Двамата ръководители се спогледаха, после Стоян Кралев посочи стола до стената.

— Седни! В театъра няма ли да отидеш?

— Нямам намерение.

— Докога?

— Завинаги.

— Да ти вярвам ли?

— Както искаш, но аз оставам тук.

— Добре — каза Стоян Кралев, след като помисли. — Утре ще имаш отговор. Намини, към обяд.

Иван Шибилев излезе, а двамата стояха загледани във вратата и мълчаха — бяха гузни и виновни пред него, а той се държеше така, като че нищо лошо не бе се случило между тях.

— Нали е карагьозчия, преправя се както си ще — каза Бараков. — Кеф му е да се засмее, засмива се. Кеф му е да заплаче, ей такива сълзи ще зарони. Прави се на божа кравица, ама кой знае какво е намислил. На такъв достлукът му е на коляното. Хич не му вярвам.

Стоян Кралев също не му вярваше и затова бе щедър към него. Назначи го счетоводител на стопанството с надеждата, че след няколко месеца ще „запраши“ нанякъде и ще освободи длъжността, определена за едно момиче от селото, което през юли щеше да завърши курсове по счетоводство. Но юли дойде, момичето се върна от курсовете, за да поеме счетоводството, а Иван Шибилев си стоеше в село и нямаше намерение да го напуска. Наложи се да го назначат в дърводелната, защото дърводелството му идеше отръки, но тъй като там нямаше работа за трима, на следващата година го изпратиха в МТС. Лашкаха го от служба на служба, от място на място все с надеждата да се освободят от него, но той нито веднъж не вдигна глас да протестира или да ги обвинява, че несправедливо са го изключили от партията и изпратили в ТВО. Рядко си спомняше за тези неприятни неща, и то не със злоба и лошо чувство. Те бяха кошмарни сънища, които забравяше само минута след като си спомняше по някакъв повод за тях. Все повече и по-силно го завладяваше желанието да живее с Мела и за Мела и в сърцето му нямаше място за други чувства и вълнения освен за нея. Почти всеки ден или през ден търсеше сгода да я зърне поне за минута, когато тя играе с други деца или отива и се връща от училище. Не смееше да я задържа насред улицата или да я гали, защото се страхуваше да не събуди подозрението и ревността на Николин. При лошо време, когато имаше кал или сняг, той всеки ден отвеждаше и вземаше Мела от училище. Иван Шибилев гледаше как я взема на ръце, как притиска личицето й до своето и сърцето му се късаше от мъка.