Хайка за вълци
- Автор: Петров Ивайло
- Язык: болгарский
- Жанр: Философия
Электронная книга - «Хайка за вълци». Краткое содержание книги:
Николин не можеше да гледа сам детето и скоро след смъртта на майката взе една стара жена, Монина леля, да се грижи за него. На Иван Шибилев му се струваше, че тази леля не се грижи както трябва за момиченцето, не го дохранва и не го държи спретнато и чисто. При хубаво време то излизаше на улицата да си играе с децата от махалата и Иван Шибилев винаги намираше време и повод да намине там и да го погледне. Дълго след смъртта на майка му и в очите на момиченцето, топлокафяви и леко изтеглени към слепоочията като очите на Иван Шибилев, имаше спотаена тъга, която му придаваше вид на самотно и изоставено дете. То познаваше Иван Шибилев отдавна, защото често бе го виждало на улицата, в читалището или на други места, където майка му бе разговаряла с него. При тези срещи той й даваше някакво лакомство и като мъничка Мела така бе свикнала с тези лакомства, че сама посягаше към джоба му. Няколко дни преди да го изпратят в ТВО, Иван Шибилев бе срещнал случайно Мона и детето в една странична улица и в изблик на чувство към малката я взе в прегръдките си и я нацелува. В лагера често си спомняше за онзи сладостно замайващ дъх на детска плът, който момиченцето все още излъчваше, и сърцето му се изпълваше с умиление. Сега, когато бе останала сираче, повече от всякога му се искаше да я прегърне и нацелува, но тя бе се изменила, не приемаше лакомствата му и дори отбягваше да говори с него. Баба не ми позволява да вземам нищо от тебе, казваше тя и му обръщаше гръб, когато той се опитваше при среща да я заговори. Бабата вероятно знаеше, както всички от селото, че той е истинският й баща, и не искаше да го допуска до нея.
Иван Шибилев с мъка дочака тя да порасне и да тръгне на училище. За да бъде по-често и по-близо до нея, той основа детски театър, избра си деца от всички класове и до Първи май изнесе две представления. Те се харесаха толкова много, че дойдоха да ги гледат и от съседните села. Малката сцена на старото кирпичено читалище бе преобразена в някакво феерично кътче, където децата, облечени в разноцветни и красиви дрешки, танцуваха, пееха и декламираха в съпровод на хор. По време на репетиции Иван Шибилев имаше възможност да вижда Мела, да разговаря с нея и да я гали по няколко пъти в седмицата и това бяха най-щастливите му дни и вечери. Беше решил да остане при нея, но нямаше какво да работи, ръководителите на селото не знаеха как да се държат с него и каква работа да му възложат. Надяваха се, че след седмица-две, както винаги досега, той ще поеме към града и след всичко, което се бе случило с него, може би няма да се върне вече на село. Беше по новогодишните празници и всеки ден идваха да го канят на осмянка, на Бъдни вечер или на именни дни. Стоян Кралев и Бараков пращаха хора да го наблюдават и подслушват по къщите, където ходеше на гости, но всички подслушвачи донасяха едно и също — Иван Шибилев не говори за политика, нито за селските работи, а когато го питат как е прекарал в ТВО, казва, че там си починал много хубаво, обрал сума ти пипер и домати, а вечер си посвирвал на кларнет. Стоян Кралев и Бараков не знаеха как да тълкуват поведението му, като примирение или като скрита зад спокойствието му злоба. Всеки случай двамата бяха нащрек с него, защото от човек като Иван Шибилев всичко можеше да се очаква.
Един ден през ранна пролет той сам отиде при тях в партийния клуб, където двамата обсъждаха плана за предстоящата сеитба. Щом го видяха на прага, двамата станаха като по команда и се вторачиха в него, опитвайки се да отгатнат намеренията му. Те, разбира се, в никакъв случай не можеха да бъдат миролюбиви и Стоян Кралев, очаквайки някаква проява на отмъщение, сложи ръка върху дръжката на чекмеджето, в което лежеше пистолетът му. Бараков очевидно бе силно обезпокоен и дори изплашен. Той нямаше с какво да се защитава в случай на нужда и като забеляза, че Стоян Кралев се опитва да отвори чекмеджето, пристъпи странишком и застана до него. А Иван Шибилев затвори вратата след себе си, поздрави ги и остана на място. Двамата не отговориха на поздрава му и продължаваха да го гледат с нескрито подозрение.