Хайка за вълци

Дълго време, когато имаше възможност, Николин ходеше всеки ден на гроба на Мона. Гробищата бяха близо до къщата му, тъй че можеше да ходи там по всяко време на деня. Николин не палеше кандило или свещ, както правеха старите жени, но поддържаше гроба винаги чист. Беше скрил една мотичка в храстите, при всяко отиване разкопаваше цветята и ги почистваше от плевели. Докато вършеше това или седеше до кръста, дълбоко вглъбен, той всеки път чуваше Мониния глас изпод земята, приглушен и далечен, но така ясен, че разбираше всяка нейна дума. Мона питаше най-напред за детето и той й отговаряше най-подробно как е станало от сън, какво е яло, какво е говорило, как и с кого си е играло през деня.

— Сресваш ли го? — питаше понякога Мона. — Да не го оставяш рошаво и немито! Връзвай му синята панделка на плитчиците. В гардероба, в горната лява преградка е.

— Леля ти му слага панделката… Всичко си изяжда и самичко или с децата от махалата си играе.

— Ами за мене пита ли?

— Пита. Мама защо не се връща? Казваме й, че си отишла в града при доктор да се лекуваш, и тя все пита кога ще се върнеш.

— Тази есен трябва да тръгне на училище, приготви й обувки и топли дрешки.

— Всичко съм приготвил. А тя днеска научи буквата М. Мишо шумоли, казва, Мишо шава. Все това си приказва до вечерта…

Докато говореше така с Мона, Николин усещаше как от сърцето му се надигат тежки спазми и свиват гърлото му, а от очите му потичат обилни топли сълзи, обладаваше го дълбока и сладостна скръб, която изпълваше душата му с очистителната благодат на човешкия плач. Това бе вопъл на цялото му същество, който по непонятен начин просветляваше душата му, тъгата му по Мона малко по малко се превръщаше в примирение пред съдбата и в надежда за нов живот, посветен на детето. И по-рано бе силно привързан към него, но сега, след като бе останало сираче, той се чувствуваше призван да бъде единствената му опора. Но и детето се оказа единствената опора и смисъл на живота му отсега нататък. Поиска да напусне овчарството, за да бъде по-близо до детето, и Стоян Кралев уважи молбата му, назначиха го бригадир на скотовъдната бригада, работеше в селото и прескачаше до къщи по няколко пъти на ден.

Старата жена, която бе наел да гледа детето, още на втората година заболя и си отиде и оттогава Николин сам се грижеше за Мела. Заредиха се и неизбежните детски болести: едра и дребна шарка, заушка, магарешка кашлица, скарлатина, които Мела прекара до десетата си година. Последната й тежка болест бе маларията. Всеки ден по обед започваше да трепери от студ, да трака зъби и да се гърчи. Затрупваше я с по няколко юргана, но тя продължаваше да се тресе от студ, а след час я хвърляше в огън и тя искаше да стои на студено. Николин я събличаше по ризка и я изнасяше на хладина под ореха, квасеше устните и челото й с вода, но огънят се усилваше все повече и тя се отпускаше като мъртва. Така продължи цели две седмици, и то през най-големите юлски горещини. Не помагаха никакви лекарства и тя се изтощи дотолкоз, че не можеше да отиде сама до улицата. Най-после Николин сам я излекува по съвета на една възрастна жена. Вареше орехови листа и с водата, която придобиваше цвят на йод, къпеше Мела всяка вечер. След седмото къпане тя се съвзе, изпосталялото й телце и крачетата й, изтънели като свирки, се позакръглиха и през есента бе вече напълно здрава.