Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
— Защо те интересува това?
Погледнах я право в очите и отвърнах:
— Мен не ме интересува. Интересува се един приятел. Най-добрият ми приятел. Който ми плаща на всяко първо число.
— Ах, Джек! — възкликна тя и като хвърли току-що запалената цигара в камината, стана от кушетката. — Защо винаги трябва да разваляш всичко. Тъкмо си спомнихме миналото. А ти искаш да развалиш всичко. Ние…
— Ние?
— … имахме нещо тогава, а ти искаш да го развалиш и помагаш и на него да го развали… на този човек… той…
— Ние? — повторих аз.
— … замисля нещо лошо.
— Ние! — казах аз. — Ако ние сме имали такова очарователно минало, тогава защо ти ме отблъсна?
— Това няма нищо общо с въпроса. Аз само искам да кажа…
— Искаш да кажеш колко очарователно и прекрасно е било това наше минало, а аз искам да ти кажа друго: щом то е било толкова очарователно и прекрасно, как, дявол да го вземе, се стигна до това съвсем не очарователно и съвсем не прекрасно настояще — как, ако в миналото не е имало нещо, което далеч не е било очарователно и прекрасно? Ти само това ми кажи.
— Стига, Джек! — каза тя. — Стига!
— Не, ти само това ми кажи. Нима ще твърдиш, че настоящето е очарователно и прекрасно? Та това настояще произтича от миналото, ти вече си близо трийсет и пет годишна и се мъкнеш тук като на празник, за да поседиш сред тези прашни, обвити с чаршафи мебели в тази къща с прекъснато електричество, а Адъм — о, и той живее прекрасно, оперира по цял ден до припадък, а отвътре го яде, яде, а…
— Остави Адъм на мира — каза тя и протегна напред ръце сякаш за да ме отблъсне, въпреки че аз стоях на три крачки от нея, — той поне върши нещо и…
— … а съдията Ъруин се забавлява там със своите играчки, а майка ми с този Тиъдър, пък аз…
— Да, ти — каза тя, — ти!
— Добре де, аз.
— Да, ти. С този човек.
— Този човек, този човек — повторих подигравателно с нейния тон, — всички тук така го наричат — разни патъновци и всички, чиито топли местенца изстинаха. Този човек поне върши нещо. Не по-малко от Адъм. Дори повече. Сега е решил да строи медицински център, в който ще се лекува целият щат. Той…
— Зная — каза тя уморено, без да ме гледа, и се отпусна на кушетката, завита също с чаршаф.
— Знаеш, но и ти гледаш отвисоко на него, като останалите. И ти си като тях.
— Добре де — каза тя все тъй без да ме гледа, — отвисоко. Толкова отвисоко, че миналата седмица закусвах с него.
Ако старият часовник в ъгъла все още не беше спрял, сега сигурно щеше да спре. Във всеки случай на мен дъхът ми спря. Чух как припукаха пъновете в камината, обзети от пламъка. После и това пукане спря и всичко замря.
После възкликнах:
— Велики боже!
И тишината всмука думите ми като попивателна хартия.
— Велики боже! Какво толкова? — каза тя.
— Майчице, представям си как би подскочил редакторът на светската рубрика в „Кроникъл“ при вида на дъщерята на губернатора Стантън, която закусва с губернатора Старк. А роклята, мила, с каква рокля беше? А имаше ли цветя? Пи ли коктейли с шампанско? А…
— Пих кока-кола и изядох един сандвич със сирене. В кафенето на приземния етаж в Капитола.
— Прощавай за любопитството, но…
— Но искаш да знаеш как съм попаднала там. Ще ти кажа. Отидох при губернатора Старк, за да искам държавни средства за детския дом. И…
— Адъм знае ли? — попитах аз.
— И ще ги получа, бъди сигурен. Трябва само да приготвя подробна докладна записка и…
— Адъм знае ли?
— Какво значение има знае ли Адъм, или не… и да занеса тази записка на…
— Представям си какво ще каже Адъм — казах мрачно аз.
— Мисля, че имам право сама да си върша работите — подразни се тя.
— Брей — казах и забелязах, че страните й се позачервиха, — пък аз мислех, че двамата с Адъм сте винаги така. — И като вдигнах дясната си ръка, долепих показалеца и средния пръст.
— Така сме — каза, — но на мен ми е все едно какво…
— А все едно ли ти е какво би казал по въпроса той? — И посочих с палец невъзмутимото фарфорно лице, което ни гледаше от масивната златна рамка.
— Стига, Джек — скочи тя почти гневно от кушетката, което не й бе присъщо, — защо говориш така? Толкова ли не разбираш? Аз само искам да получа пари за дома. Това беше делова среща. Чисто делова. — И тя вирна глава, с което искаше да ми даде да разбера, че въпросът е приключен, но това само ме накара да превключа и да се впрегна още повече.