Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
Чух драскането на кибрита и се отвърнах от вече притъмнялото море. Смолистите клечки пламнаха и заизпущаха искрици като коледен бенгалски огън, светлината затрептя топло по наведеното чело на Ан, а после, когато аз се приближих към огъня и тя вдигна глава към мен — по шията и бузите й. Очите й заблестяха като на дете, когато му поднесеш неочакван подарък, и тя изведнъж се засмя със звънлив смях. Жените се смеят така само от щастие, а не от любезност или на някаква шега. Жената се смее така само няколко пъти в живота си. Жената се смее така само тогава, когато нещо я развълнува от дън-душа и щастието заблика от нея тъй естествено, както дъхът, както първите нарциси и планинският ручей. Когато жената се смее по този начин, нещо става с теб. И няма значение какво е изражението на лицето й. Чуваш само този смях и чувствуваш, че си уловил някаква чиста и красива истина. Имаш такова чувство, защото този смях е откровение. Някаква голяма искреност. Ръс цветове от големия ствол на всебитието. И няма никакво значение как се казва тази жена и какъв е адресът й. Затова такъв смях не може да бъде престорен. Ако някоя жена може да се смее изкуствено по този начин, то Нел Гуин17 и мадам Помпадур биха били пред нея момиченца-лагернички с двуфокусни очила, туристически обувки и шини на зъбите. За такава жена светът би се избил. Защото единственото, което всъщност иска всеки мъж, е да чуе такъв смях.
И тъй Ан вдигна към мен блесналите си очи и се разсмя по този начин, а отражението от огъня заигра по бузите й. Аз също се разсмях. Тя подаде ръка, за да й помогна да стане, вдигна се леко и пъргаво — боже, как мразя жени, които се вдигат едва-едва, на части — и се позалюля малко, докато се изправи в цял ръст. Беше съвсем близо до мен, все още засмяна — смехът й отекваше някъде дълбоко в мен, — и аз все още я държах за ръка, както я бях държал преди петнайсет, двайсет години, когато й помагах да става и после я прихващах за гъвкавата талия, докато се изправи напълно, и усещах как тя поддава под ръката ми. Така беше някога. Сега аз се бях наклонил към нея и още миг лицето й продължи да се смее и тя поотметна глава назад, както отмята глава момиче, когато очаква, че ще го прегърнеш през кръста и е готово да приеме това.
Но изведнъж смехът изчезна от лицето й. Сякаш някой бе спуснал завеса пред него. Изпитах онова чувство, което човек изпитва, когато, минавайки по някоя тъмна уличка, вдига глава към някой осветен прозорец, зад който хората разговарят, пеят, смеят се, по тях пробягват на вълни, на вълни отблясъците от камината и на улицата долитат звуците на музиката, а после нечия ръка — никога не се знае чия — дръпва завесата. И ти оставаш самичък, отвън.
Сега и аз останах самичък, отвън.
Може би все пак трябваше да го направя — да я прихвана през кръста. Но не го направих. Да, тя вдигна глава към мен и се засмя по този особен начин. Но не на мен. Смееше се, защото бе щастлива, че се намира отново в стаята, запазила все още миналото — от което аз бях част някога, но не и сега, — и че е коленичила пред камината чиито топли пламъци галеха лицето й като човешка длан.
Не, този смях не бе предназначен за мен. Затова аз пуснах ръката й, отстъпих крачка назад и попитах:
— Изпадал ли е някога съдията Ъруин в недоимък, в голям недоимък?
Зададох този въпрос внезапно и рязко, защото, когато задаваш по такъв начин въпроса си — като гръм от ясно небе, — може да получиш отговор, който инак никога не би получил. Ако човекът, когото питаш, е забравил нещата, внезапният и рязък въпрос може да пришпори паметта му и да измъкне отговора изпод праха на забравата, а ако този човек помни, но не желае да разказва каквото и да било, внезапният и рязък въпрос може така да го изненада, че той да изплюе камъчето, преди да се е усетил.
Но номерът ми не мина. Тя или не знаеше, или не можеше така лесно да бъде изненадана. Би трябвало да се досетя, че човек като нея — човек с дълбока вътрешна увереност в себе си, произтичаща от това, че той е направен от цял къс, а не е кърпеж от парчетии, останки и стари зъбчати колела, скрепени с ръждива тел, канапи и върви, какъвто кърпеж сме повечето хора, — би трябвало да се досетя, че такъв човек не може да бъде изненадан така, щото да отговори неволно на зададения въпрос. Това в случай, че тя знаеше отговора. Но може би и не го знаеше.
И все пак Ан се поучуди.
— Какво? — попита тя.
Повторих въпроса.
Тя се обърна, отиде до кушетката, седна, запали цигара и впери поглед в мен.
17
Нел Гуин (1650–1687) — английска актриса, метреса на Чарлз Втори. — Б.пр.