Да започнем отначало

Гледам го, чувствайки че едновременно викам яростно и избухвам в сълзи.

— Моля ви! — плача и не се срамувам. Готова съм да се моля на колене.

Той спуска щората със заплашителен поглед.

За миг стоя, неспособна да проумея какво става. За миг надеждите ми остават да висят във въздуха, като Уил Койота50, който тича над скалите и не осъзнава, че под него повече няма твърда земя, докато не поглежда надолу.

И аз поглеждам надолу.

Реалността ме удря, надеждите ми се разбиват. Това е. Край. Късно е. Компанията ще се срути. Хората ще загубят работата си. И за всичко съм виновна аз.

Обръщам се, отдалечавам се от вратата, разбита съм.

— Късно е — казвам тихо на Фъргюс, който ме чака и пристъпя нервно от крак на крак. — Провалих всичко.

— Хей, спри да се обвиняваш! — мигновено казва той, като слага ръка на рамото ми. — Ти се опита да поправиш нещата. Всеки може да направи грешка.

— Но не такава! — едва не се задавям, чувствайки как сълзите се надигат и запушват глътката ми. — И не по този начин. Не става дума за мен, не ми пука за мен, а за всички останали… Очите ми са пълни със сълзи и аз мигам често. — Хората имат деца, имат ипотеки…

— Хей… хей… — Той протяга ръка и ме прегръща, докато аз започвам да плача и сгушвам главата си в гърдите му. — Хайде, те ще те разберат, те са ти приятели, ще знаят, че не си го направила нарочно…

Но аз не чувам останалото от изречението, защото хлипам на глас. Големи, едри сълзи се стичат по бузите ми и сякаш никога няма да спрат. Може да съм правила грешки в миналото, но не и е такива епични размери. Как може да съм такъв идиот? Как? Как?

Не съм сигурна колко време стоим така, двама човека насред улицата, в един студен и сив януарски ден, а колите и светът се въртят около нас. Със здраво стиснати очи искам да блокирам всичко, не искам да мисля за нищо. Докато чувам неясно звук от отваряща се врата, приглушени гласове, после мъжът от охраната ме инструктира високо:

— Бихте ли се отдръпнали, за да може персоналът да излезе, моля?

— Хайде, няма смисъл да стоим тук.

Чувам мекия ирландски акцент на Фъргюс в ухото си и вдигам очи, за да видя смътно как няколко човека, които напускат сградата, гледат към мен. Той е прав, безсмислено е. Всичко е свършено.

Избърсвам нервно очите си с ръкав и отстъпвам. Забелязвам, че някои от персонала ме гледат, хвърлят кратки любопитни погледи, сякаш се чудят каква ли е историята на това момиче е подпухнало лице, което очевидно плаче, и тъмнокосия куриер, който се опитва да я успокои. Преди да бъда забравена и изместена от по-важните мисли за предстоящата среща е приятели в кръчмата, пътуването е метрото до вкъщи или чая с децата.