Да започнем отначало

— Какво си направила? — пита настоятелно той.

Умът ми се включва като компютър. Гледам го няколко минути все едно съм в мидена черупка.

— Направих нещо ужасно — успявам да прошепна най-накрая.

— Какво си направила? — мръщи се той и се навежда по-близо към мен.

Преглъщам с мъка, опитвайки се да забавя учестеното биене на сърцето си.

— В голяма беда съм — казвам още по-тихо.

— Не ми казвай, че пак си се преструвала на телефонен секретар — подсмихва се леко Фъргюс.

— Това наистина е лошо — мърморя под носа си, тъй като осъзнаването на грешката ми започва да се разпада пред мен като домино.

— Стига де! Какво толкова лошо има да се преструваш на машина? — смее се той.

— Фъргюс, не е смешно! — прекъсвам го почти със сълзи на очи. — Това наистина е сериозно.

Той се стряска от избухването ми.

— Извинявай, не мислех… — Заобикаля бюрото ми и дърпа един стол. — Я седни и ми разкажи всичко…

— Нямам време! — почти викам.

Ким, която се връща от тоалетната, ни поглежда изненадано.

— Хей, какво правите вие двамата? — пита тя, вдигайки подозрително вежди.

Боже, последното, което сега ми трябва, е точно тя да научи какво съм направила. По-точно не съм направила.

Макар че не само тя ще научи, при това съвсем скоро, осъзнавам и паниката отново се надига и заплашва да ме погълне. Всички ще научат, всички!

— О, нищо! — казвам, опитвайки се да говоря спокойно. — Фъргюс отново ме подлудява! — издавам насила лек смях.

— Да, точно така. Аз постоянно я подлудявам — присъединява се и той към смеха ми.

Като се има предвид, че е актьор, гласът му звучи съвсем фалшиво. Прилича на смях в консерва, само че още по-зле.

— Аха… добре — кима тя, но не изглежда много убедена. — Не ме забравяйте, ако става дума за някоя сочна клюка — добавя леко намусено. — Много ми е скучно.

— Няма — обещавам и се напъвам да се усмихна, докато тя отива към рецепцията.

По дяволите. Щом иска клюки, какво ли ще каже, ако й подшушна, че компанията е пред катастрофа, защото съм прецакала критично важното пътуване на генералния директор до Делхи и вследствие на това всички ще загубят работата си?

При тази мисъл изстивам и грабвам импулсивно палтото си. Пъхам паспорта на сър Ричард обратно в плика с документите и го слагам в джоба си.

— Чакай! Къде отиваш? — вика Фъргюс с безпокойство.

— Не знам… — клатя глава. — Просто трябва да изляза на въздух. Да дишам. Да помисля.

— Идвам с теб.

Той ме следва без колебание, докато изтичвам навън, покрай Ким на рецепцията, която ни гледа над телефона и отваря уста, за да каже нещо, но закъснява. Аз вече съм преминала през автоматичната врата, Фъргюс тича до мен.

— Какво става? — пита той, когато студеният въздух ни обгръща.

Колебая си. Част от мен не иска да произнесе истината на глас. Аз съм единственият човек, който я знае, и ако не призная, може да се преструвам и да се самозалъгвам, че не се е случило.