Да започнем отначало
- Автор: Поттер Александра
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-298-0
- Переводчик: Татяна Виронова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Да започнем отначало». Краткое содержание книги:
Така например след една раздяла Потър започва да се самообвинява, както често правят жените. Иска й се да има възможност да направи нещата по различен начин, така че връзката й да тръгне по друг път. Именно тази история я вдъхновява за романа „Да започнем отначало“. „Помислих, че ще бъде страхотна история, ако дам на героинята си втори шанс за нейната връзка. Ако по някакво чудо започне да излиза отново с приятеля си. Представете си само какви неща би могла да направи!“
— Съжалявам, но наистина не ви познавам… Фъргюс — казва най-накрая тя.
— Младежът от кафенето… „Пропуснати връзки“… — обяснява той, като снижава гласа си.
— Съжалявам, не знам нищо за никакви пропуснати връзки — отвръща момичето, този път по-твърдо. — И името ми не е Сара…
Съмнението премигва като пламък на свещ.
— Но имейлите… — започва той.
Не мога да издържам повече. През последната минута стоя като статуя, не казвам нищо, не правя нищо, но сега вече няма начин. Аз го вкарах в тази каша, аз трябва да го изкарам.
— Аз бях.
Само две кратки думи, но значението им е огромно.
Той сякаш за пръв път забелязва, че стоя зад него и, като се обръща, ме гледа объркано.
— Тес, за какво говориш?
Преглъщам трудно и не знам какво да отговоря.
— Аз писах имейлите — прошепвам накрая, като не смея да погледна в очите му.
— Ти си Сара? — той не може да повярва.
Кимам мълчаливо.
За миг никой не проговаря, но аз виждам бурята от чувства, която преминава по лицето му, докато се опитва да осмисли думите ми и какво означават те. Чакам да проумее съдържанието. Сякаш минава цяла вечност…
— О, схванах. — Не мога да позная гласа му. Стоманен и студен, кара ме да се уплаша. — Значи сте си направили шега за моя сметка? Сигурно сте се посмели здравата в офиса…
— Какво? Не! — викам, обезумяла от ужас. О, боже, но това въобще не е така! Как може въобще да си го помисли? Докато си задавам тези въпроси, неочаквано виждам и разбирам как би изглеждало от нечия друга гледна точка и това ме смразява. — Не е така! Грешиш! Не си разбрал правилно!
Двамата почти викаме и всички в кръчмата се обръщат към нас, за да видят какво става.
— Страхотни нерви имаш! — зъби ми се той. — Аз ли не съм разбрал правилно?
Вместо да обясня, обърках още повече нещата.
— Моля те, Фъргюс, не е така… — опитвам отново, той ми отправя презрителен поглед.
— Нима? И как е?
— Опитах се да ти помогна, за да не те отхвърлят…
В момента, в който думите излизат от устата ми, чувам как звучат и осъзнавам, че не биваше да ги произнасям. Но е много късно.
Той се свива като боксьор, който е получил нокаутиращ удар, сетне се възстановява, поглежда ме, челюстта му се стяга.
— Майната ти, Тес! Не ми трябва твоето съжаление!
И като ми обръща гръб, разблъсква тълпата, минава сред хората, които ни слушат, и излиза от кръчмата.
34.
Замръзвам за миг, прекалено съм шокирана, за да помръдна. Не мога да повярвам какво стана. Всичко се обърка, така ужасно и страшно се обърка. Оглеждам се диво, посетителите ме гледат, но не ми пука, не ми пука за никого, освен за Фъргюс.
— Добре ли сте?
Чувам глас и забелязвам момичето, което той смяташе за Сара, да ме гледа загрижено.
— Не… всъщност… извинете. Не исках да ви въвличам в тази история — успявам да изрека и хуквам навън след него.
Започнало е да вали дъжд и едва различавам фигурата му на другия тротоар.
— Фъргюс, почакай! — тичам по стълбите и пресичам улицата, без да се съобразявам с колите. Една от тях натиска клаксон, шофьорът й започва да вика ядосано по мен, но аз не му обръщам внимание.
— Фъргюс, моля те! Знам, че си сърдит, но позволи ми да ти обясня!
Той не се обръща. Продължава да върви, все едно не ме чува и не ме забелязва. Опитвам се да го настигна, но дъждът става още по-силен и паважът е мокър и хлъзгав.
— Не беше от съжаление, трябва да ми повярваш! — викам към изчезващата фигура, като отчаяно се опитвам да надвикам шума от трафика. — Никога не бих го направила, ти си ми приятел…
Той неочаквано спира и се обръща рязко.
— Приятел? — вика презрително. — Ти наричаш това приятелство? Какъв вид приятел си ти? — пита и ме гледа през пелената от дъжд.
Никога не съм го виждала такъв и чувствам, че очите ми се замъгляват от сълзи, но не мога да ги пусна да текат. Трябва да обясня, да го накарам да разбере.
— Приятел, който не иска да те заболи — отговарям, преглъщам с мъка и се опитвам да успокоя бурята от чувства, която заплашва да ме удави. — Когато публикува обявата в „Прекъснати връзки“ и никой не ти отговори, не можех да понеса да те гледам толкова тъжен и отчаян. След това трябваше да отидеш на прослушването, ти си толкова добър актьор, а непрекъснато говореше, че ще те отхвърлят, че няма да те вземат… — Гласът ми трепери и заглъхва, но се опитвам да го върна и да продължа. — … Просто исках да ти вдъхна някаква увереност, исках да ти дам тласък, да те накарам да осъзнаеш колко страхотен и талантлив си…