Момчешки живот

Зад гърба си чувах как Топчаляка с трясък чупи храсталаците. Трябваше да продължа да тичам, а по лицето ми се лееше пот.

— Кори! Дейви Рей! — извика някъде отдясно Бен.

— Проклятие, върнете ги тука! — беснееше Пищака.

Умирах от ужас при мисълта какво ще ни стори чудовището-планина с все котилото си, понеже каквото и да се случваше тук, в гората, несъмнено беше нещо, което искаха да запазят в тайна. Понечих да извикам Бен, но щом отворих уста, левият ми крак се плъзна върху боровите иглички и внезапно се затъркалях надолу по някакъв склон, досущ чувал с жито. Свличах се през храсти и лози, и когато спрях, бях толкова изплашен и замаян, че за малко да повърна печените си хапки маршмелоу. Лежах си по корем, брадичката ми бе одрана до кръв от нещо, с което се бях сблъскал, и очаквах всеки момент от мрака да изникне ръка, която да ме сграбчи за врата. Чух пукот на клонки — Топчаляка беше наблизо. Затаих дъх, ужасявах се, че ще чуе сърцебиенето ми. На мен ми звучеше все едно барабанен оркестър бие по наковалня с ковашки чукове, и ако преследвачът ми не можеше да го чуе, сигурно беше глух като пън.

Гласът му достигна до мен, някъде отляво.

— Вземи направо се предай, хлапе! Знам къде си!

Звучеше убедително. За малко да му отговоря, но осъзнах, че и той гази в същия мрак като мен. Така че си държах езика зад зъбите и главата — ниско наведена.

Няколко секунди по-късно Топчаляка извика малко от по-далеч:

— Ще ви намерим! О, да, не се безпокойте, ще ви намерим до един, малки шпионски копеленца!

Той се отдалечаваше. Изчаках още няколко минути, вслушан как тримата Блейлок си подвикват един на друг. Очевидно Дейви Рей и Бен също бяха избягали, а Пищака беше бесен.

— Ще намерите проклетите хлапета, ако ще цяла нощ да ви отнеме! — крещеше той на синовете си, а те нещастно го да-съросваха.

Прецених, че е най-добре да се измъквам, докато имам възможност, така че се изправих и се оттеглих като набито куче.

Нямах никаква представа накъде съм тръгнал. Знаех само, че трябва да оставя колкото се може повече разстояние между мен и всичките Блейлок. Така че просто вървях в тъмното. Ако наоколо се навъртаха рисове и гърмящи змии, те със сигурност не бяха по-ужасни от двукраките зверове зад гърба ми. Вървях може би час или малко повече, преди да намеря скала, на която да се сгуша, и под звездите осъзнах, че съм обречен: раницата ми, заедно с цялото й съдържание, бе останала на мястото на лагера ни, а дори не знаех къде точно е той. Нямах храна, не разполагах с вода, нямах нито фенерче, нито кибрит, а компасът бе останал у Дейви Рей.

Сполетя ме съкрушителна мисъл: мама се оказа права. По-добре щеше да бъде, ако бях изчакал да стана на тринайсет.