Момчешки живот

За каквото и да ставаше дума, беше толкова лошо нещо, че сделката за предаването му се осъществяваше късно през нощта вдън гори тилилейски, и не се съмнявах, че семейство Блейлок могат да ни прережат гърлата — много вероятно с участието и на г-н Моултри и г-н Харгисън, — за да запазят тайната.

Най-сетне слънцето се подаде над хоризонта и оцвети небето в розово и пурпурно. Прецених, че е по-добре да се размърдам, в случай че преследвачите са някъде наблизо. Вчера бяхме следвали слънцето, но се движехме следобед, така че избрах да се насоча на изток. Тръгнах, раздвижвайки вцепенените си крака, с изгладняло за дома сърце.

Смятах, че ако се кача по-високо, ще мога да зърна Зефир или Саксън Лейк, или поне път или железопътни релси. Но от върховете на хълмовете виждах само още гора. Някъде около два часа след изгрев все пак получих знак свише: над главата ми изсвистя реактивен самолет и забелязах, че спуска колесника си. Промених с няколко градуса курса си, насочвайки се към — както се надявах — военновъздушната база. Гората обаче като че ли се сгъстяваше, вместо да се разрежда. Слънцето взе да напича, движех се през пресечена местност и скоро се облях в пот. Мухите се завърнаха и доведоха всичките си братя, сестри, чичовци и братовчеди, които бръмчаха около главата ми като тъмен ореол.

Скоро ме подминаха с вой и други самолети, макар че не ги видях през дърветата, а след това чух и приглушеното бум! Бум! Бум! на експлозии. Спрях с прозрението, че се намирам недалеч от бомбения полигон. От следващия гребен на хълм успях да видя и тъмни струи дим и прах, издигащи се в небето в посока, която по мое мнение беше североизток. Което означаваше, че се намирам на голямо и труднопреодолимо разстояние от вратата на дома си.

Коремът и слънцето в зенита ми подсказаха, че вече е обед. Предполагаше се досега да съм се прибрал. Мама скоро щеше да започне да се тревожи до полуда, а татко — да подгрява ръката си за работа с колана. Но много повече щеше да ме боли от признанието, че днес не се чувствам толкова пораснал, колкото си мислех, че съм вчера.

Продължих нататък, заобикаляйки района, където хвърляха бомби. Последното нещо, което ми трябваше, беше да ми се стоварят на главата няколкостотин паунда силен експлозив. Проправях си път през трънаци, които ме хапеха и късаха дрехите ми, стисках зъби и понасях всичко, което ме сполиташе. В главата ми продължаваха да се включват малки аларми, съзнанието ми откриваше гърмящи змии във всяка сянка. Никога не съм мечтал по-силно да мога да летя, отколкото тогава.

След това, внезапно, излязох от боровата гора пред зеленикаво, неравно огледало. Слънцето блестеше по вълничките на повърхността на малко езеро и в него плуваше момиче. Сигурно току-що се беше топнала, защото бяха мокри само връхчетата на дългата й, златна коса. Беше загоряла като негърче, водата блестеше по ръцете и раменете й, докато гребеше напред-назад. Канех се да я викна, но тя се обърна по гръб и видях, че е чисто гола.