Град на остриета
- Автор: Беннетт Роберт Джексон
- Серия: Божествени градове #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на остриета». Краткое содержание книги:
Напряга се да влачи меча към локомотива.
— Хайде, помогни ми да замъкна тази грамадна шибана гадост в локомотива. И не я докосвай с голи ръце. Използвай палтото си или каквото искаш.
Двамата хващат меча и го влачат към вратата на кабината. Бавят се, понеже Зигруд пази лявата си страна.
— Счупено ребро ли? — пита Малагеш.
Той кима и казва:
— Но счупването не е лошо.
— И добри счупвания на ребра ли има?
— Понякога. И навехнато рамо, струва ми се. Имах късмет. Дърпай по-силно от твоята страна.
Щом се покатерват в кабината, застават пред пещта и Малагеш мърмори:
— Раз, два, триии…
Хвърлят огромния меч вътре. Бученето му тутакси се накъсва, издига се в писък и спада като хаотично променяща се радиочестота. Гледат как пукнатините се разширяват като в тънък лед под твърде силен натиск. Накрая острието се разпада и остава само дръжката, която се топи постепенно подобно на восъчна свещ, оставена прекалено близо до огнището.
— Не е нормален метал — отбелязва Зигруд.
— Прав си. Трябва да призная, че дъщеря ти е разпалила тази пещ до шибан нажежен ад.
Малагеш се взира в меча, който сега не е бълбукащ течен метал, а бучки от някакъв мек прах, едва ли не като графит.
Вторачва се в пещта и възкликва:
— А стига бе… А стига бе! Това… ами това е проклетият тинадескит и нищо друго!
— Какво? — сумти Зигруд.
— Тинадескит! — крясва тя. — Тоя шибан меч е направен от тинадескит! Което пък означава, че…
Малагеш скача от локомотива и се втурва към мястото, където е бил проснат свети Жургут.
Няма го. Вместо него там е трупът на млад дрейлинг с набито телосложение и червена коса. Няма как да е по-мъртъв. Обезобразен е също като Жургут и прерязан в кръста.
Зигруд идва и застава до нея. Тя вижда как устните му мърдат: „Какво го е сполетяло?“
— Това се е случило в онези села! — Не знае дали вика, защото е оглушала, или от вълнение. — И в стопанството, и на поляната на въглищаря! Имаше накълцани тела, но наблизо в същия имот имаше и труп на мъж, цял-целеничък! Да, това трябва да се е случило!
— Но… не разбирам…
— Просто е. Някой отива при онези семейства с подарък… с меч… после се скрива наблизо и гледа! И щом мъжът в семейството пипне меча…
— Се преобразявал в пазител — бавно добавя Зигруд. — И убива собственото си семейство, както Жургут се опита да избие всички ни.
— Съсичал ги е както пазител би сякъл сейпури — казва Малагеш. — Защото е бил пазител! Мъж от тръни, така го описа Гожа.
— Тинадескитът не е ли намерен само на едно място след убийствата?
— Да, в онова, което не потръгнало както трябва. Когато още са били непохватни, които ще да са. Но в стопанството им е стигнал умът да почистят след себе си.
— Но защо пазителите са спирали? — чуди се Зигруд. — Защо са умирали? Защо не са продължили да убиват?
— Не знам! Накрая са се проваляли. Мечовете май не са успявали да ги задържат и техните… адове, как да ги наричам… техните носители са умирали от непоносимия товар. Нали ти казах, че убиецът като че ли беше опитвал нещо — може би някои мечове вършат работа, а други не. — Тя се обръща към опустошения Воортяштан. — Но тази вечер постигнаха шибан успех, няма спор. Измислили са как да го правят както трябва.
— А откъде вземат мечовете? Как е възможно да са се запазили след смъртта на Воортя?
— Не знам. Но… но изглежда, че воортяштаните са правили мечовете си от тинадескит! Особена руда, която са използвали само те. Трябва да кажем на някого в кре…
Вдига поглед към Форт Тинадеши и вижда дулото на оръдие да се завърта към тях.
— Гадост! Забравих!
И хуква към стражевата кула, която вече гори около ПК-512.
— Къде отиваш? — вика Зигруд след нея.
— Грижа се да не ни пръснат на мръвки! — крещи тя през рамо.
Дотичва при радиостанцията, притиска слушалката към ухото си и вика:
— Повалихме го! Не стреляйте, той е унищожен!
Чува в слушалката тенекиен глас, но не различава думите.
— Какво? Почти съм оглушала, говори по-високо!
— Можете ли да потвърдите това, генерал Малагеш? — разнася се гласът много по-гръмко. — Можете ли да потвърдите, че заплахата е отстранена?
— Потвърждавам! — крещи тя в отговор. — Потвърждавам! Заплахата е от… — Задавя се, защото една пламтяща греда рухва до нея. — Гадост! Както и да е… да, заплахата е отстранена!
Пращене. Гласът казва: „… второто нападение?“