Град на остриета
- Автор: Беннетт Роберт Джексон
- Серия: Божествени градове #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на остриета». Краткое содержание книги:
Още пращене, а после: „… продължа…“
И пращенето заглъхва. Малагеш рита металната кутия, но от слушалката не се чува нищо. Колкото и грамадна да е батерията в това нещо, не е била предназначена да издържи толкова дълго.
Тя сяда на земята и бърка за цигара. Задоволява се с една доста смачкана във вътрешния си джоб, но не може да си намери запалката.
Гълъб каца на покрива на магазин наблизо. Гука два пъти, после обръща глава и я гледа с едното си озадачено око, сякаш пита: „За какво беше всичко това?“
Ленарт Бьорк се крие в някаква дупка почти два мъчителни часа. После чува грохота. Неимоверно силният звук тресе главата му, дори го поваля на дъното на дупката и го подтиква да се пита дали още някакво чудовище на Божественото не опустошава града.
Изправя се, подава глава навън и вижда до железопътната линия огромен стълб от пара и прах… а малко по̀ на запад различава само горния край на локомотив номер три над една къща: прилича на полегнал настрани изхвърлен на брега кит.
— Що за ад?…
Бьорк се измъква и тича към мястото на катастрофата, чуди се какво може да им е навлякло тази нова беда. Но когато подминава изпитателната монтажна площадка, спира и бавно се обръща.
Зърнал е нещо с крайчеца на окото си — някакъв проблясък.
Вратата на площадката е отворена, а това не бива да се случва никога, и някой лежи в калта пред нея.
„Поредната жертва на чудовището ли?“ Не изглежда да е така, защото тялото е непокътнато.
Бьорк тръгва полека към площадката. И тогава втори проблясък осветява тъмнината вътре…
— Ей! — вика той.
Някой изскача през вратата и бяга с все сила по улицата. Бьорк го подгонва, но открива, че няма желание да навлиза много навътре във Воортяштан — голяма част от града гори или се руши.
Поглежда проснатото на земята тяло. Това е един от по-старшите служители в охраната… Май името му е Карл. От шията му стърчи къса стрела.
Бьорк влиза в площадката. Знае какво има тук и помни, че не бива да включва осветлението. Но във въздуха се усеща миризма, остър дъх на сяра, който дори му е познат — помирисал го е веднъж, много отдавна, когато е ходил на карнавал в Юкоштан с тогавашната си любима, и един мъж на кея им е показал странното устройство, с което можел да направи тяхно изображение срещу само няколко дрекела.
— Фотоапарат? — казва Бьорк и се почесва по главата.
След малко горящата стражева кула започва да скърца много тревожно. Малагеш си представя как ПК-512 се стоварва на земята и останалите патрони се разпиляват в пламъците, така че решава да потърси укритие в локомотива. Установява, че ходенето е голяма мъка. Не си спомня от какво е пострадала толкова.
Зигруд седи на вратата на кабината, пуши си лулата и пак е притиснал ръка към ребрата си.
— Това за победа ли се смята? — пита той.
— Пристанището е цяло-целеничко — изпъшква тя, докато сяда при него.
— Пристанището — да. Но…
И сочи с лулата към Воортяштан. Няма нужда да казва нищо. Градът изглежда така, сякаш някаква немислима огромна земеделска машина е разорала широки ивици сред грубоватите му постройки.
— Адове, къде са войниците на Бисвал? — пита Малагеш. — Нали щяха да пратят цял батальон.
— Не знам. Мислех, че… Чакай малко. — Той се ослушва. — Чуваш ли?
— Не чувам нищо. Трябваше да си сложа тапи в ушите, когато стрелях с онова чудо. Ти какво чуваш?
— Стрелба. И… крясъци.
— Какво?! Къде?
Зигруд протяга ръка към канарите, където се издига пътят към Форт Тинадеши.
— Но това е извън града — казва Малагеш. — Какво ли става там?
Двамата гледат втренчено натам.
И Малагеш си спомня чутите по радиостанцията думи за „второ нападение“ и казва:
— Да вървим.
Слизат от локомотива и се помъкват нагоре по пътеките към първия пропускателен пост.
Градът е опустял — кошмарна гледка от тъмни развалини. До ушите ѝ стигат само далечни викове, стенания и неспирният вятър. Само допреди час това е бил оживен, макар и неугледен град, а сега изглежда немислимо някой да е живял тук.
— Надушвам барут — обажда се Зигруд внезапно. — И кръв.
— Кръв ли?
— Да, кръв. — Той вири глава, за да улови носените от вятъра миризми. — И то много.
Изтичват към поста и го намират изоставен, вратата и стените са надупчени от куршуми. Когато стигат до билото на първия хълм, спират, оглеждат се и виждат.
Под луната възвишенията сивеят мрачно и студено. Малагеш различава много тъмни силуети на земята там, където пътят прорязва местността. Други фигури се щурат напред-назад по хълмовете пред крепостта. Тук-там проблясват изстрели като далечни мълнии, някой крещи гръмогласно заповеди, други пищят от болка или страх.