Град на остриета
- Автор: Беннетт Роберт Джексон
- Серия: Божествени градове #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на остриета». Краткое содержание книги:
И въпреки това не ѝ пука. Тя крещи, пищи, вие, а ужасяващата, прекрасна, чудовищна машина за унищожение пее, гърленият ѝ тътен е прекрасният отговор на невъзмутимото бучене на Жургут. В кратки мигове Малагеш се наслаждава на тази свирепа победа, иде ѝ да извика: „Ние сме по-добри в това! Ние се усъвършенствахме във войната, както вие — гадни тъпанари, никога не сте могли!“
Но няма как да пренебрегне дясната ръка на Жургут, която бавно, съвсем бавно вдига меча.
Малагеш измества лекичко огнения поток, за да струи към ръката с меча, макар че в нейните очи ПК е пълната противоположност на хирургически скалпел. Но смразена открива, че дори това не спира постепенното надигане на острието.
Чува как оръжието на светеца запява отново — плътен предизвикателен звук, проникващ дори през бесния тътен на ПК-512…
Отляво се засилва тътен. Вниманието на Жургут се отклонява и той извърта глава…
… и гледа безпомощно как тежащият осемдесет тона локомотив на снабдителния влак напира гръмовно към него с максималната си скорост.
Малагеш вижда, че той иска да отскочи встрани, но го задържа с неспирната колона от олово, за да няма никакъв шанс, притиска го към земята.
И спира огнения поток, щом локомотивът блъска Жургут, сякаш помита детска фигурка на войниче. Дори не успява да чуе звука на сблъсъка.
Може би защото щом връхлита Жургут, локомотивът внезапно се отклонява от железопътната линия, където релсите са разпарчетосани от куршумите, и се плъзга по калната площадка с плашещо, оглушително чегъртане. Някак си подминава стражевата кула и се врязва в наредени стоманени пилони и намотки тел, които падат върху покрива на кабината и парната машина. Локомотивът се килва вляво, има опасност да се катурне, но все пак застива така, десните му колела във въздуха, и пухти неравномерно като смачкан наполовина бръмбар, който още мърда крачета, защото не знае, че е мъртъв.
Малагеш осъзнава, че се чувства някак откъсната от цялата тази разруха, и бавно проумява колко оглушала е от стрелбата с ПК-512.
Издиша рязко. Кара насила ръката си да пусне дясната дръжка на миниоръдието, после откопчава обръча на Зигне от лявата дръжка. Отдръпва се назад. Цялото ѝ тяло се тресе и трепери, сякаш е било в кутия, раздрусвана от великан; усеща кожата си напукана и цвърчаща от излагането на такава топлина.
Опитва се да си внуши: „Престани, всичко свърши.“ Но не си владее гласа.
„Аз съм в шок — мисли си. — Знаеш това, Малагеш. Преживявала си го и преди.“
Поглежда локомотива, проснат косо на площадката като кит, изхвърлен от вълните. Ако Жургут е стоял малко по-близо до кулата и ако тя е повредила релсите ей тук вместо ей там, локомотивът вероятно би помел опорите на кулата подобно на куршум, минал през къщичка от карти. С други думи, разминало ѝ се е на косъм.
Тя се смъква бавно по стълбичката на кулата и се затътря към катастрофиралата машина. Вратичката на пещта се е отворила и няколко тлеещи въглена са се изсипали на пода. Вътрешността на пещта пламти във весело, но адско червено зарево.
Тя спира, завърта пръст в едното си ухо и се ослушва. Въпреки гърмящото пищене в ушите не ѝ е нужно много време да намери свети Жургут — просто следва пресекливото бучене, което сега сякаш се изтръгва от повреден радиопарат.
Вижда го прерязан на две, изкормен от някое колело. Червата му са се изсипали като разпилени макарони и въпреки че очевидно е счупена на няколко места, ръката му посяга към гигантския меч, който лежи на няколко стъпки от пръстите.
Тя накланя глава — мечът още пее смътно: „Аз съм Нейното най-ярко острие. Аз съм далечната звезда на войната. Аз съм вечното завоевание…“
— Адски шибано съм сигурна, че предпочитам да млъкнеш — казва тя.
На брега шумно се разплисква вода. Зигруд се влачи нагоре, притиснал е едната си ръка към ребрата си. Домъква се с куцане и устата му се отваря.
— Какво? — вика Малагеш.
— Довършихме ли го? — вика и той.
— Общо взето. — Малагеш сочи потръпващото тяло. — Но това не е свети Жургут. — Показалецът ѝ се завърта към великанския меч на земята. — Ето това е свети Жургут.
Зигруд се мръщи. Тя не го чува, но познава, че е изтърсил: „Какво?!“
— Той каза, че е острието на Воортя. Според мен е вярно и в преносния, и в буквалния смисъл. Сърцето, душата и умът му са обвързани с този метал.
Малагеш сваля палтото си, отива при меча, поспира заради съмнението, че това може да я убие, какъвто вероятно е бил замисълът поначало, и хваща оръжието през плата, като внимава металът никъде да не докосне кожата ѝ. Олеква ѝ, че не се случва нищо, но мечът е страховито, парещо студен. Забелязва, че острието е пропукано — цепнатина колкото косъм се е проточила от дръжката до върха.