В името на любовта

— Говоря сериозно. – Тя вдигна ръката си и го погледна в очите.

— Зная. Затова се смея.

— Няма да ти струва нищо. – Джорджи седна. От необуздания секс я боляха всички мускули. – Никакви досадни посещения. Никаква издръжка за детето. От теб се иска единствено да доставиш стоката и да изчезнеш преди главното събитие.

— Няма да го бъде. Не и след трилион години.

— Нямаше изобщо да заговоря за това…

— Но го направи.

— … ако не беше толкова красив. Всичките ти недостатъци са свързани само с характера ти и тъй като не възнамерявам да те допускам близо до детето, с редки изключения за някоя и друга снимка за медиите, това няма да е проблем. Разбира се, използвайки твоята ДНК, аз рискувам детето да получи някои увредени хромозоми от някогашните ти години на разврат, пиянство и наркотици, но съм готова да поема този риск, защото с изключение на тях ти представляваш мъжки генетичен джакпот.

— Колкото и да е странно, чувствам се поласкан. Но… Не. Никога.

Джорджи се свлече обратно върху възглавниците.

— Знаех си, че си прекалено голям егоист, за да обсъждаме подобен въпрос. Типично за теб.

— Това не е, като да ми поискаш двайсетачка назаем.

— Слава богу, защото в такъв случай трябваше да връщам парите сама на себе си!

Брам се надвеси над нея и гризна леко долната й устна.

— Не е ли по-добре да използваш тази великолепна уста за друго, а не за безсмислени разговори?

— Престани да се подиграваш с устата ми. Голяма работа, какво толкова ще ти струва? Кажи ми.

— Голямата работа е в това, че не искам дете.

— Именно. – Джорджи се отдръпна от него. – И няма да имаш.

— Наистина ли си мислиш, че ще бъде толкова лесно?

Не. Щеше да бъде трудно и невероятно сложно, но идеята да смесят гените си с всеки изминал ден й се струваше все по-примамлива. Неговата външност и – не искаше да го признае – интелектът му, комбинирани с нейния темперамент и самодисциплина, щяха да създадат най-изумителното дете на света, дете, което Джорджи копнееше да роди.

— Ще бъде от лесно по-лесно – заяви тя. – Не се изисква кой знае какъв ум.

— Съвсем вярно. За щастие, тялото ти компенсира празната ти глава.

— Спести си силите. Нямам настроение.

— Съжалявам за това повече, отколкото можеш да си представиш. – Брам се претърколи върху нея и разтвори бедрата й с коляно.

— Какво правиш?

— Възстановявам мъжкото си превъзходство – осведоми я той невъзмутимо, стисна китките й и вдигна ръцете й над главата. – Съжалявам, Скут, но това е неизбежно – прошепна и проникна дълбоко в нея.

— Не вземам нищо против забременяване!

— Добър опит. – Брам захапа едното й зърно. – Но неуспешен.

Джорджи не настоя. Първо, беше излъгала. И второ, беше се превърнала в истинска нимфоманка. И трето…

Забрави за третото и обви крака около кръста му.

Брам не можеше да повярва. Бебе! Наистина ли Джорджи си въобразяваше, че той ще приеме абсурдната й идея? Винаги бе знаел, че никога няма да се ожени, камо ли да има деца. Мъжете от неговата порода не бяха създадени за саможертва, взаимни компромиси, всеотдайност или възвишени идеали. Оскъдните количества от тези качества той използваше само в работата си. Джорджи представляваше най-странната комбинация от здрав разум и пълен идиотизъм, която бе срещал, а в последно време започваше дяволски да го влудява.