В името на любовта

— Искаш ли да поиграем на карти?

— На карти?

— Защо не?

— Защото ти ненавиждаш картите. Татко, какво не е наред с теб?

— Всичко с мен е наред. Само защото искам да поиграя на карти с дъщеря си, не означава, че нещо не е наред. Двамата с теб можем да говорим не само за работа.

Но Джорджи не му повярва нито за миг. Навярно Лора се бе изпуснала за отменената среща и вместо директно да я нападне, баща й бе решил да смени стратегията. Фактът, че смяташе, че може да я манипулира с тези непохватни опити да се държи „приятелски”, направо я смазваше. Той я примамваше с това, за което тя цял живот бе копняла – бащинска обич и внимание – за да постигне своето. Това беше най-новата му тактика, за да не изгуби контрола си върху нея.

Гневът измести болката. Време беше да му даде да разбере, че тя повече няма да му позволи да управлява живота й заради напразната надежда, че той ще й подхвърли няколко трохи от обичта си. Изминалият месец я бе променил. Беше допуснала грешки, но това си бяха нейни грешки и тя смяташе да продължава в същия дух и сама да бъде господарка на съдбата си.

— Няма да ме убедиш да насроча нова среща – заяви тя решително. – Аз я отмених.

Сърцето й се разтуптя. Щеше ли да й стигне смелостта да отстоява своето, или за пореден път ще подвие безславно опашка пред него?

— За какво говориш?

На гърлото й заседна буца. Джорджи преглътна с усилие и заговори припряно:

— Дори Грийнбърг да ми предложи ролята и името ми да е изписано преди заглавието на филма, няма да я приема. Занапред ще играя само роли, които ми харесват и ме вълнуват, и ако това не ти допада, аз много съжалявам. – Отново преглътна. – Не искам да те огорчавам, но повече не мога да продължавам така. Не желая вие двамата с Лора да вземате решения зад гърба ми.

— Джорджи, това е безумие.

— Благодарна съм за всичко, което си направил за мен. Зная, че искаш най-доброто за кариерата ми, но това, което е най-доброто за кариерата ми, невинаги е най-доброто за мен. – О, господи, нямаше да заплаче. Трябваше да се държи студено и делово с него, както той се държеше с нея. Почерпи по-надълбоко от кладенеца на новопридобитата си решителност. – Искам вече да се оттеглиш, татко. От тук нататък аз сама ще се грижа за кариерата си.

— Да се оттегля?

Тя кимна сковано.

— Разбирам. – Красивото му лице не издаваше никакви емоции. – Да, ами… разбирам.

Тя очакваше студена назидателност, снизходителност, унищожителни аргументи. Двамата ги свързваше единствено нейната кариера. И ако сега тя не отстъпеше, щяха окончателно да се отчуждят. Каква ирония. Само преди половин час за пръв път от незапомнено дълго време се бе радвала искрено на общуването с баща си, а сега щеше да го изгуби завинаги. Ала при все това нямаше да свие покорно знамена. Вече се бе освободила от Ланс. Беше време да стори същото и с баща си.