Съдбовният кораб [bg]

Странна летаргия бе обгърнала Уинтроу. В опитите си да медитира, съзнанието му бе потъвало все по-дълбоко и по-дълбоко в някаква въображаема бездна. Захвърлен там, той отнесено се чудеше какво се случва с него. Беше ли успял най-накрая да овладее по-дълбоко ниво на съзнанието? Смътно усети как вратата се отваря.

Почувства ръцете на Кенит върху гърдите си. Направи усилие да отвори очи, но не можа. Не можеше да се събуди. Нещо го задържаше в унес като задушаваща ръка. Чу гласове, Кенит приказваше, а Ета му отговаряше. Ганкис каза нещо тихо. Уинтроу се забори да се събуди, но колкото повече се бореше, толкова повече светът му се изплъзваше. Той се зарея, изтощен. Пипалата на осъзнаването го достигнаха. От разстланите ръце на Кенит потече топлина. Тя обля кожата му, след което се просмука дълбоко в тялото му. Кенит говореше нежно, вдъхвайки му кураж. Пламъците на жизнената му сила неочаквано се разгоряха. За неговото съзнание беше като свещичка, внезапно пламнала със светлината и горещината на клада. Започна да се задъхва сякаш участваше в надбягване нагоре по хълм. Сърцето му се мъчеше да не изостава от забързаното му дишане. Спри, искаше да замоли Кенит, моля те, спри, но думите му убягваха. Изкрещя молбата си сред собствената си чернота.

Чуваше. Чуваше стъписаните въздишки и благоговейните викове на гледащите го отвън. Разпозна гласовете на другарите си от екипажа.

— Гледай, можеш да видиш как се променя!

— Дори косата му расте.

— Това е чудо. Капитанът го лекува.

Запасите на тялото му се изчерпваха бързо. Усети, че години от живота му бяха използвани за това действие, но не можа да му се противопостави. Възобновяващата се кожа сърбеше неимоверно, но той не можеше да помръдне и мускулче. Собственото му тяло беше извън неговия контрол. Успя да изхленчи, дълбоко навътре в гърлото си. Беше пренебрегнат. Лечението го поглъщаше отвътре навън. Убиваше го. Светът избледня. Той се носеше, дребен сред мрака.

След известно време осъзна, че ръцете на Кенит ги няма. Болезненото туптене на сърцето му утихна. Някой говореше от много далеч. В гласа на Кенит отекваха гордост и умора.

— Ето така. Сега го остави да почива. В следващите няколко дни вероятно ще се буди само за да яде и отново ще изпада в дълбок сън. Нека никой не се тревожи. Това е необходима част от възстановителния му процес. — Той чу дълбокото, накъсано дишане на пирата. — Това ме изцеди, но той го заслужава.