Сребристи сенки [bg]

— Не съвсем. Просто погледни в онази чанта там.

Тя го стори и възкликна изненадано, когато я отвори.

— Мили боже! Ако имах тези амулети в поправителния център, работата ми щеше да е много по-… Хопър!

С ъгълчето на окото си я видях как вдига малкия златист дракон. Когато заговори отново, мислех, че ще се разплаче.

— О, Хопър. Знаеш ли, мислих си за него. Чудех се какво се е случило с това малко създание, през какво ли преминава… — Понечи да изрече заклинанието, за да го съживи, сетне спря. — Той сигурно е много гладен. По-добре да почакам, докато намерим някаква храна. И аз не бих имала нищо против да хапна нещо истинско.

— Това мога да го уредя и без набези на масите за покер — обявих аз. — Какво ти се яде? Пържола? Суши? Назови го и го имаш.

Тя се засмя.

— Нищо толкова претенциозно за мен. Не мисля, че стомахът ми ще го понесе след… — Смехът й заглъхна.

— След какво? — попитах тихо.

— По-късно — махна тя с ръка. — По-късно ще поговорим.

Въздъхнах.

— Все това повтаряш. Кога ще дойде това „по-късно“?

— Когато се намираме на повече от няколко минути от поправителния център на алхимиците — заяви тя. — Трябва да се съсредоточим върху бягството.

Тя имаше право, но съвсем не означаваше, че това ми харесва. Всъщност докато пътуването продължаваше, незнанието за всичко, което бе преживяла, ме тормозеше все повече и повече. Сидни, без да се мае, ми бе казала, че ме обича, че съм й липсвал до болка и че нищо не я прави по-щастлива, отколкото отново да е с мен. Вярвах във всичко казано, ала това не значеше, че толкова лесно можех да загърбя миналото и въпросите за случилото се в поправителния център.

Сигурен ли си, че това е истина? — прошепна леля Татяна. — Може би всъщност не желаеш да научиш какво се е случило с нея. Ти видя само бегло онова място. Наистина ли искаш да получиш потвърждение за зверствата, на които е била подложена?

Щом Сидни е могла да понесе всичко, аз най-малко трябва да имам сили да го чуя — отвърнах безмълвно. При все това… Питах се дали моята въображаема леля нямаше право.

Около час и половина по-късно прекосихме границата на щата Невада, без да забележим някаква следа от преследвачи. Маркъс ни позвъни малко преди да се регистрираме в малък хотел редом с казино.

— Да не би да се загубихте? — попита Маркъс. Не звучеше ядосано, но нещо в тона му ми подсказа, че той отлично знае, че не сме се заблудили.

— По-скоро решихме да заобиколим — отвърнах бодро.

Той изпъшка.

— Ейдриън, нали го обсъдихме! Досега всичко върви идеално. Защо изобщо ви хрумна да се отклонявате от плана?